Съжителство с човек с панически атаки – (По действителен случай)
Преди години имах съквартирантка с панически атаки. Условно ще я наричам Ани. Получаваше ги от доста години, но така и не беше успяла да се научи да ги контролира и да не се плаши от тях. Всички панически атаки Ани преживяваше кризисно.
Как минаваха дните й?
Ани спеше до късно ( за мен 10ч. е твърде късен час за събуждане). Трудно се измъкваше от леглото и още по- трудно отиваше до банята за обичайните сутрешни процедури. Понякога пропускаше, защото още със ставането казваше, че ѝ е лошо и отиваше да пуши. Харесваше кафето ѝ да я чака на масата – с мляко и захар, разбъркано. Повечето пъти ѝ харесваше. Понякога решаваше, че иска тя да си прави кафето, за да е в точните пропорции. Подвиквайки. Включен лаптоп, пепелник и много цигари. Всъщност, тя никога нямаше много цигари, особено сутрин, а и нямаше навик да си купува повече от една кутия, въпреки че знаеше, че всеки път ѝ свършват още на вечерта. Добре, че аз винаги имах цигари и ѝ давах. Така започваше няколкочасовото пиене на кафе, съпроводено с гъст тютюнев дим наоколо и бурно сърфиране в интернет. Във фейсбук по-скоро. Снимки, статуси, събития… мислено предъвкване на живота на хората. Смяташе, че всички имат по- хубав от нейния живот и че нейните панически атаки са най- ужасни. По някое време започваше и чат, когато се разсънеше. Мразеше сутрин да комуникира. Имаше пет хиляди виртуални приятели на личната си страница и десет хиляди на професионалната си. Телефонът ѝ постоянно вибрираше от съобщения. Ако не се навъртах наоколо, когато мога, за да ѝ напомням, че все пак има живот на Земята, сигурно нямаше и да яде. Всъщност, с храната беше сложно. Ани можеше да готви и то прекрасно, но изобщо не ѝ се занимаваше. Караше на готови сандвичи, поръчки от близката пицария или сладки неща. За вкъщи аз пазарувах, което ту ѝ харесваше, ту я дразнеше. Основно аз чистех. Тя доста разхвърляше, но не мога да отрека, че когато ѝ скимваше и тя да се включи всичко блестеше.
Обратно в реалността
И така, след това отклонение, да се върнем на битието. Сутрините и обедите на Ани минаваха горе-долу така, както го описах – пушене, пиене на няколко кафета, чат и фейсбук, придружени с вътрешно дразнение към всички хора, включително и към мен, защото например ѝ шумя или я питам нещо. Разбира се, всичко това придружено с панически атаки и солидно вглеждане в себе си. Мерене на пулс, на кръвно, оглеждане в огледалото – езикът, очите, бръчките! О не, тези бръчки! Пак е за ботокс! Темата за старостта още повече засилваше паническите атаки, както и време за лексотан, който я седираше.
В ранния следобяд се сещаше да погледне дали има работа за деня – работеше свободна професия, имаше работа предимно привечер. “Ох, ужас, имам часове! Ще се обадя да ги отложа, лошо ми е!” И така правеше обикновено, след което се депресираше и получаваше още по- силна от предходната паника, недоволствайки как няма пари и живее в мизерия. Въпреки че аз поемах основната част от разноските, упреците бяха и към мен. Всъщност – ту добре, ту зле. Чувствах, че нямам верен ход. Променливите настроения бяха всеки път в различни посоки и беше невъзможно да се прогнозира какво ще е по вкуса на Ани този път. А може би нищо…
Как изглеждаха връзките
След темата за парите настъпваше време за темата за мъжете. Вече привечер започваше да си пише с подбора от мъже във виртуалното пространство – задължително добре изглеждащи и богати! От време на време излизаше с тях, но нищо особено. Черпеха я и ѝ подаряваха дрехи и парфюми. Темата за мъжете също много я тормозеше – смяташе, че няма да може да си намери мъж и ще умре в самота.
С други хора Ани почти не се виждаше. Отлагаше срещите, заради панически атаки. Ако се наложеше да излезе, беше задължително с кола и набързо.
Пикът на нейните панически атаки беше вечерите, което е прогнозируемо след прекарваното по гореописания начин време. Понякога ме молеше да говорим и това помагаше. Друг път не ме понасяше и излизаше с гръм и трясък да покара кола. Отново нямах представа какво ѝ се иска… Страхуваше се да си легне заради паническите пристъпи и симптомите. Стоеше до много късно нощем – отново на лаптопа, завиждайки как всички се забавляват и са по дискотеки и почивки, а тя е пак с паники. Това още повече ескалираше напрежението ѝ. Успяваше да заспи към 2-3 през нощта и така до другия ден, когато правеше абсолютно същото.
По онова време често си мислех, че с подобно ежедневие аз също бих имала панически атаки и депресия. Съжителството с Ани беше много енергоемко, най- вече заради многото претенции и променливото настроение. Това ми беше много по- трудно, отколкото двойното количество битови ангажименти, които имах. Когато обаче се “вземаше в ръце” и решаваше да направи нещо, за да се чувства по- добре, съжителството и приятелството беше прекрасно!
Вижте също:
Съжителство с човек с панически атаки II
Съжителство с човек с панически атаки III
П.П. Статията е лична история и не поставя под общ знаменател всички хора с панически атаки! И все пак, ако се припознаете с Ани, си обърнете внимание! За един спокоен живот за Вас и хората, с които живеете!
