Епизод 29
Два часа висим пред кабинета. На Гошо му става смешно, като чува дежурния лекар да казва, че сигурно имам паническо разстройство. Караме се! Не мога да го понасям. Вкисна се, че съм го събудила в три. Не ми повярва, че ми е лошо. Казах му, че сигурно умирам. Сърцето ме боли! Това е най-ужасната нощ, която съм имала от години. Мислех, че съм приключила с паниките, един месец се чувствах толкова добре! Плача. Не издържам вече. Това е кабинетът на психиатъра, при който ходих преди време. Гошо казва, че ако не вляза в кабинета, вместо да стискам талисмана от мама, щял да се изнесе. Задушавам се! Дежурният лекар ни изпрати тук. Гадост! Цялата треперя, а той дори не ме поглежда. Какво му пречи талисмана?
Гошо: “Писна ми, да му … майката! Не знам какво още правя тук? Иде ми да я удуша!”
Идва ми редът. Какво всъщност правят психиатрите? Стажантът разправяше, че често водели негов чичо в психиатрията. Такива ужаси чух… Брр! Връзвали ги, биели им инжекции… Причернява ми пред очите. Хващам Гошо за ръката! Извръща глава. Ужасно е сърдит. Никой не ми вярва, като ми е лошо! Какво трябва да стане? Да умра? Тогава ли ще разберат? На погребението ми. Ох, хайде да се свършва вече! Стажантът ми обясни, че психиатрите били лекари. Предписвали лекарства на лудите, за да са кротки. Ама аз не съм луда! Пак плача. Гошо става. Разхожда се напред-назад по коридора. Не ме поглежда. Отива да пуши. Точно сега ли? От вътре се чува смях. Човекът, който влиза, изглежда съвсем наред. Как изглеждат лудите? Ами ако психиатърът каже, че съм луда? Миналият път нищо такова не каза. Не е възможно. Имам толкова много работа. Мама щеше да ми каже ако бях луда… или може би нямаше.
Гошо: “Да му … майката! Ще се махна! Е..ва се с мене! Ще си събирам аз нещата, достатъчно…”
Вратата се отваря. Добре, че Гошо вече е тук. Не виждам доктора. Има много хора. Спокойни са. Няма вързани… Сърцето ми ще се пръсне. Гошо съска, че го стискам силно. Добре де, извинявай! Леле колко е кисел! Викат ми името! Не мога да стана. Гошо ме дърпа. Ама, че цирк! Влизаме вътре. Въобще не поглеждам доктора. Гледам паркета и броя ивиците по него. Георги ме стиска. Ох! “Ами не знам от кога е така. Усещам задушаване. Нещо ме души. Изтръпват ми ръцете и ми причернява пред очите. И сърцето ме боли. Все едно умирам. В момента умирам. Разбирате ли? А всички си мислят, че се правя на интересна и ги разигравам нарочно. Непрекъснато някой иска нещо от мен. И шефът, и мама. Гошо се сърди и ми казва, че се лигавя. Мама само около брат ми се върти. Гошо казва, че ще се изнесе, ако не спра с тия паники. Не разбирам как така нищо ми няма! Обяснете ми де! Не съм толкова тъпа!” Леле! Всичко това аз ли го казах? Откъде дойдоха всички тия думи? Какво става тука? Аз ли говорех? Не знаех, че мога да кажа такива неща. За трети път рева тая нощ. В офиса ще изглеждам като пребита с подпухнали очи и пурпурно лице. Отврат. На Гошо му виси устата! Смешен е. Още не мога да погледна към доктора.
Гошо: “Откачи жената! Кво ѝ става? Кви ги плещи? Да му … майката! Пак реве. Сега ще ѝ каже, че нищо ѝ няма и да престане да се лигави. Много ясно!”
Докторът ме гледа внимателно. Не ми се подиграва и ме слуша! Пита ме кога за първи път усетих, че умирам. Ха! Ами много ясно си спомням. Все едно беше вчера. Някой разправяше, че никога не се забравят първата целувка, първият мъж… въобще първите неща. Да! Спомням си първата паника. Няма да му кажа пред Гошо. По-добре да кажа, че не помня. Ще ми се смеят! Пише рецепта. Няма да пия хапчета! Категорично! И мама е против хапчетата! Иска да се видим пак. В другия му кабинет. Два пъти седмично?! Тоя да не откачи? Как ще ходя два пъти седмично? Няма начин. Тръгвам си.
Странно! Няма и помен от лошото от преди час. Гошо спира да се цупи и заспива. Аз пък съм свежа все едно съм спала една седмица. Ослушвам се за сърцето. Не го чувам! Не ми бучат ушите. Няма изтръпване. Хм! Какво направи докторът? Само ме слушаше! Като магия! Какъв е Магьосник!
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
