Епизод 31
“Ще правим лютеница в Търново. Не ти знам плановете за паника, но в петък майка ми ни чака.”
Гледам го Гошо и знам, че устата ми е отворена. Бях намислила в събота сутринта да пия кафе с мама, а после с Деската да позяпаме витрините. Мразя да ходя в Търново. Майка му ни угоява като прасета. Явно майките все това правят. И лютеница мразя да правя. Не че после не я ям. Но всичко се набива под ноктите, после не мога да го махна. Ще ме сложат до огромния казан в двора, за да я бъркам, докато се вари. Както преди две години. Виждам въображението ми как се хили и се подиграва. Показва ми картинка, на която съм с престилка, шарена забрадка и дървена тояга. Имам голям нос с брадавица, гърбица и дълги нокти с лютеница под тях. Объщам му сърдито гръб! Гошо продължава да плещи: “Между другото, да си ми виждала някъде ръкавиците? Нещо не ги намирам. Ще ми трябват за товаренето. Ще натоварим бурканите сутринта в петък и като свършиш в офиса ще минеш да ме вземеш и – директно за Търново. За три часа сме там.”
Класика! Дотам ще дрънкат празните буркани. После ще се върнем с пълни.
Настроението ми се скапва. Стига до -20 градуса. На път към офиса за малко да ударя трима пешеходци, една бабанка с номер .. 7777 СР и за десерт един трамвай на спирка. Спирам на боя разстояние. После заливам с леден душ Протежето, която има две сбъркани таблици в отчета. Премълчавам, че грешно са ѝ подали данните от Административния. Реве! Деската ми се сопва в нейна защита, но устоявам и баааавно затварям стъклената врата пред ококорения ѝ поглед. Шефът звъни, за да ме подсети за срещата с новите партньори. Изсъсквам му, че знам и тресвам слушалката. Бях забравила! Един от Стажантите чука по стъклото. Казвам му да се разкара. Толкова съм ядосана, че не мога да вдигна кръвното. Сърцето ми си бие съвсем нормално, а задухът е от куха злоба. Една скапана паника не мога да си докарам. Естествено, че кафето е блудкаво, компютърът забива и навън вали порой. Супер! Идеално е за посещение при нови партньори. Мама звъни! Питам Бог защо все на мен се случва и още по зле – защо се случва наведнъж! Из статиите, които събирам някъде пишеше, че “Злото никога не идва само….”
Не вдигам! Вземам документацията за срещата, един от офисните големи чадъри и излизам. Не пропускам да затръшна вратата!
Поне бързо стигам до другия офис. Носят истинско горещо кафе, топли кроасани и прясно изцеден сок. Настроението ми се покачва на по-топлите -10 градуса. Показвам им презентацията, раздавам им таблиците и успявам спокойно да отговоря на всичките им въпроси. Градусите стават -5. В групата има един господин, като изваден от списание. Гладко обръснат. Със секси ирландски английски. Прекрасен парфюм. Скъп костюм. Красив часовник. Безупречен маникюр. Като чува маникюр, въображението се включва. Пъха лютеница под ноктите му, рисува му брада и мустаци, маха му зъбите, оставя му само един: “Да има с какво да си отваря бирата!” За малко да прихна! Господинът ме гледа и се усмихва леко, а аз не мога да спра да си представям казана с лютеница. Добре, че срещата е в края. Кани ме на обяд. Служебен щял да бъде. “Да бе, да!” – казва въображението. Мисля си за Гошо, брадата, колелото, тридневната му тениска и зимнината в Търново. До него слагам безупречния Господин. Трудна работа!
Излизам от офиса с чувството за добре свършена работа и съмнението дали нещо не пропуснах. Дъждът е спрял!
Сещам се! Това, че злото не идва само не беше статия. Като ходих на прегледа, Магьосникът ми каза, че: “Ако злото не идва само, то доброто идва групово….” Градусите вече са +5. Лютеницата може да бъде вкусна само с пържените кюфтета на Гошо. Минавам през сладкарницата и вземам една малка “френска селска”. Знам, че Протежето я яде. Вземам и едно розе. Знам, че Деската го предпочита пред бялото. На мен ми е все тая. След края на работното време ще полеем новото партньорство! Имам да им разказвам…
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
