Епизод 30
Ужас! Болката в гърдите ми е нетърпима. Ръцете ми изтръпват и устата ми пресъхва. По-рано тази сутринта Гошо ми сервира новината, че няма да ме закара до офиса. Имал служебна среща и му трябвала колата. Да съм ходела с градския транспорт. Казва го супер небрежно, даже се усмихва. Сякаш се познаваме от седмица и не знае, че градският транспорт не е място, подходящо за мен. Хвърля в лицето ми зловонните думи и спокойно тръгва да излиза. Крещя му известно време в коридора, а когато затръшва входната врата, бавно се свличам на пода, опряла гръб в студената стена. Няма как да не отида в офиса днес. Имам среща, която подготвям от четири месеца и е абсурд да отсъствам. Такситата са истински мошеници. Дали да се обадя на шефа да ми прати неговия шофьор? Сигурно ще реши, че се шегувам и ще ми затвори. На новия Стажант? Не! Протежето? Изключено! Мама… Ох, тя замина при леля. Опитвам се да си спомня съветите за успокояване! И да дишам!
Обещала съм си днес да съм спокойна и да не се паникьосвам. Почти се получава, но:
Представям си тролея с неговите седалки, на които са седяли милиони задници. Дръжките, пипани от милиарди ръце, крака, бради и неизвестно още какво. Не се сещам за по-кошмарно място, пълно с микроби, бацили и кашлящи хора. Предпочитам да отида в градска тоалетна! Добре, това е лесно – просто ще си сложа шапка и ръкавици, палтото после ще дам на химическо, имам маска за носа… Нямаше нужда да се къпя и гримирам. Нито да си гладя роклята. Там всичко ще се развали. Сещам се за филма “Арабела”. Мама ми го пускаше, като бях малка. Завърташ вълшебен пръстен и се пренасяш на друго място. Искам такъв пръстен. Искам въртолет, с който да прелетя! Не може да е толкова зле. Мама и Георги как се возят всеки ден – е, почти всеки. Защо точно днес?!
Не мога да повярвам, че това се случва наистина.
Няма ли кой да измисли лечение на паник атаки? Стоя на спирката с хиляди чакащи. Кашлят. Секнат се. Един направо храчи! Уффф! Говорят и от устата им излизат пръски. Звънят телефони и отново говорят. Дишат! Не мога да откъсна очи от тия със слушалките в ушите. Представям си ушна кал. Дано не припадна. Тролеят идва. Дали да изчакам и да се кача на следващия? Може да има по-малко хора. Стискам зъби и се качвам. Добре, че се сетих да си сложа ръкавиците на Гошо върху моите. Така няма да си изцапам моите. Беше си облякъл палтото, иначе и него щях да сложа върху моето.
Ще се опитам да не се хващам никъде. Не виждам прозореца. Искам да виждам навън. Тук е ужасно топло! Ушите ми бучат. Хващам се за дръжката. На следващата спирка вратите се отварят. Може би сега повечето ще слязат? Не! Никой не слиза. Продължаваме да се тъпчем. Качва се някакъв дебел чичо с мърляво яке с надпис „Kappa“. Kappa друг път. Застава до мен, пуфти и се допира. Не искам да вдишвам. Пълно е с малки гадинки. Остава още една спирка. Слизам. Изпускам въздуха. Ще вървя пеша. Не бях забелязала досега, колко приятно може да бъде, да съм сама и да няма никой около мен. Никой не кашля.
Денят сякаш едва сега започва.
Гледам как тролеят заминава надолу по улицата. Чудя се дали да не изхвърля ръкавиците на Гошо. Ако ги търси, мога да му кажа, че някъде ги е загубил. Случва му се да загуби нещо. Всъщност, може дори да не забележи, че са изчезнали. А може все пак да ги сложа в пералнята, да се изперат. Все още усещам болката в гърдите и изтръпналите ръце. Ръкавиците са в кофата. Напушва ме смях. Продължавам към офиса.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
