Епизод 15
Рибки в консерва. Ето така си представям самолета. Дланите ми са потни. Главата ми ще се пръсне. Не помня как се стигна до тук. В момента май не знам коя съм. Стискам талисмана в джоба си и се моля по най-горещия начин, който знам. „Ти, който си на небето, моля те, моля те, моля те нека оживея. Ето вързала съм си колана и държа дръжките на седалката. На летището ми взеха наполовина пълната бутилката с Baileys, въпреки че се съпротивлявах диво. Вдишвам, издишвам – Господи, моля те! Нека всичко мине бързо. Обещавам да бъда добра“ Чувам някакви потропващи звуци. Не знам дали е нормално! Гледам лицата на другите пътници. Изглеждат спокойни! Някъв ми се хили! Леле какви пъпки има! Обръщам се към съседното място. Някаква бабка. Модерна! Спи… или е умряла. Боже, самолетът излита… Не мога да търпя шума… Искам да изкрещя…..
Добреееее! Поне не съм до прозореца. Ще си представям, че съм в тролея! Ето го Орлов мост!!!
Стюардесата носи храна. Тия са луди! Как може да ядат. Бабката си поръчва уиски… Стюардесата ме гледа изпитателно. „Наред ли е всичко, госпожо? Желаете ли сандвич, безалкохолно?“ Отказвам. Нищо не е наред, разбира се! „Момент, изчакайте. Едно уиски, ако обичате.“ Гледам в лаптопа. Текст ли е, таблици ли са!? Затварям лаптопа. Отварям „Малките данни – дребните детайли, които разкриват мащабни тенденции“. Чета я от месец. Тц! Не става! Затварям „Малките данни“. Поглеждам към прозореца. Облаци. Пикае ми се. Друг път! Пъпчивият отново се хили – този път някъде напред. Чувам сърцето си в ушите. Ооох! Бабката ме поглежда. Май съм изохкала на глас. Разтривам си лакътя. Бабата повярва. Май! Изваждам телефона. Не става – изключила съм го. Ще убия за една цигара.
Чувам отчетливо: „Ще убия за една цигара!“ Чувам нещата, които мисля!!! Сигурно така започва лудостта…
„А за две – свалям самолета“ – продължава гласът. Говори бабката. Гледа ме и се усмихва стеснително. Изведнъж ме залива вълна, донякъде от облекчение, донякъде от симпатия. „Докато го казвахте, си мислех абсолютно същото. Помислих си, че полудявам.“ – споделям на свой ред. Тя се смее. Смехът ѝ е млад, не като на пушачка. „Мразя да летя!“ – продължава жената. „Синът ми е в Лондон със семейството си. Много са заети, идват си само през лятото за една седмица. Няма как, ако искам да видя внуците, трябва да се кача на проклетото нещо…“ – въздъхва – „Много ме е страх, не знам защо. Все си представям, че самолетът ще падне. А много добре знам, че това почти не се случва. Големият ми син е пилот.“ „Да, да!“- Кимам с глава така, че скоро ще се откъсне от врата. „Успокойте се“ – казвам и започвам да ѝ изреждам всичката техническа информация за самолетите, която знам. Разказвам как стават самолетните катастрофи и защо този полет е почти 100% безопасен. Не че се успокоява, но явно и на двете ни става по-леко, че се разбираме. „Добре, че попаднах на Вас – казва спътничката ми. – Обикновено няма с кого да си поприказвам. Понякога си мечтая таблетът да можеше да разбере страховете ми…“ Жалко, че на връщане няма да се засечем. След известно време спираме да говорим. Тя взема таблета и започва да чете.
Представям си презентацията, която ще представям.
Въртя наум слайдовете един след друг, после в обратен ред. Ще си облека зелената рокля с тъмносиньото сако. Много е шик. И черните лачени обувки на ток. Голям късмет беше, че ги намерих на тази цена. Деската си умря от завист. Веднага хукна към мола, обаче нямаше нейния номер. Домъкна някакви кецове. Боже, как може да носи кецове?! Понякога се облича като истинска клошарка. Разбирам, че трябва да търчи след деца и мъж, но чак пък с кецове… Рени оня ден спомена сватба! Кога успя да хване ново гадже, кога ще се жени? Ами аз? Мама само опява за Гошо. Гошо само мълчи.
Вие ми се свят от изпития алкохол, но поне притъпява страха.
Сякаш изведнъж, стюардесата започва да изрежда съобщенията преди кацане. Отново ми прималява. Адското тресене, когато самолетът се допира до земята хем ме ужасява, хем ме радва… Слава Богу! Така и никога не разбрах защо всички ръкопляскат!!! И аз ръкопляскам. Най-силно! Прегръщаме се със съседката ми. Искам да заглуша думкането на сърцето си. Направо въздух не ми остава вече. Дано не съм си счупила някой зъб, че не спрях да ги стискам. Още малко, още малко и съм навън. Мъгла, дъжд, студ – прекрасно време! Не ми пука за прическата и грима. Виждам небето отгоре и прекрасен твърд асфалт отдолу. Нищо друго няма значение. Ще пиша на шефа, че ще се прибера с влак… а най-добре пеша… Приключих със самолетите. Не съществува конференция, която да си струва това!!!
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
