Епизод 11
Ще умра! Имам паник атака. Не мога да мисля. Преди малко говорих с мама и тя ми разказа за нейна колежка. Млада жена. Съвсем млада. По-малка от мен. Била починала миналата седмица. Ей така, от нищо! Не мога да повярвам. Аз даже съм я виждала, когато ходих до офиса на мама. Говорила съм с нея и си беше съвсем наред. Става ми лошо. Криза. Не мога да се успокоя. Обаждам се на Георги. Той предлага да пия хапче. Казвам му да дойде. Не мога да спра да мисля за колежката на мама. Много страшна мисъл. Пия хапче. Обикновено действа след 20-30 минути. Този път не действа. Дали да пия още едно. Две? Не, не. Постоянно ми е пред очите лицето на жената. Не съм физиономист, даже често имам затруднения да позная някого и това ми създава проблеми в работата. Но тази жена я помня изключително добре. Мама звъня три пъти. Няма ли някой да дойде. Ще умра и никой няма да разбере. Сама съм и ми е страшно. Влудява ме мисълта, че съм сама. САМА. Георги се обади, че ще дойде. Трябва да говоря с някого! През деня бях толкова весела, нямах криза, обядвах с Надето от счетоводството. Даже се смяхме.
Защо веднага получавам криза, паника, когато чуя, че някой е умрял?
Защо толкова ме е страх? Как да се справя? Залепва ми се устата и едва дишам. Пия още едно хапче. Само тези две. Повече не! Къде се бавят? С кого да говоря за този страх? Гошо най-сетне пристига. Прегръща ме и иска да знае какво става. Прорасналата му брада ме гъделичка по носа. Устните му изглеждат странно розови до космите на брадата. Това за момент ме разсейва, но той отново пита. Обяснявам му и пак започвам да се чувствам зле. Гледа ме опулено и нищо. „Изглеждаш добре – казва. – За какво ме извика? Знаеш, че имаме рилийз, в офиса има хора, които не са спали по 72 часа. Оставям те. Пиши ми.“ Да му пиша! Опитвам се да го убедя да остане още половин час, но той просто излиза.
Обаждам се на мама. Пристига след половин час. Гали ме и ми казва, че няма нищо страшно. Как така? Не разбират! Не спирам да си представям жената. Помня как ми каза: „Здравей!“ Нищо ѝ нямаше. Ако просто спра да мисля за нея, дали ще спра да мисля за смъртта? Вдишвам, издишвам! Мама ме пита за талисмана. Не го намирам! Той и без това не върши никаква работа. Предлага да ми донесе нов. Запознала се с някакъв „индиански шаман“. Имал невероятни талисмани, изработени от яспис. С нов талисман може да стане… Питам да ми разкаже повече. Талисманът бил изключително прецизно изработен ЧЕРЕП… Паниката избухва! Вие ми се свят. Лягам на пода. Мама носи студена вода и ме полива. Цялата ми коса е мокра. Бясна съм и действително се свестявам. Сега трябва да си оправям и прическата! Мама ми разказва как като дете ме е водила да ми леят куршум. Не го помня, може и да ми е помагало. Ето пак! Задушавам се, мисля си, че ще ми стане нещо. Не искам да умирам. Страх ме е, страх ме е!!! Не знам как да се успокоя!
Мама си тръгва, оставила е магазина на Тинчето от цветарницата. За какво друго да мисля? Искам да дойде Гошо. Сядам на балкона.
Ръцете ми треперят и едвам успявам да запаля. Плача и пуша
Защо умират хората? Чувствам се зле. Точно сега в този момент сърцето ми ще се пръсне. Потъвам в този панически пристъп. Ще трябва да се справя сама, но как?! Толкова много въпроси. Няма отговор. Няма нищо. Имам нужда от някой, нещо. Няма да пия повече хапчета. И те не помагат. Минали са час и двайсет минути, а все едно са 20 години. Не им пука за мен… Но може би не е така. Гошо иска да се съберем да живеем заедно. Хем ми е приятно, хем… не знам. Когато имам паника, Гошо има досада в погледа. Не греша. Обичам го. Не мога без него. Пак виждам колежката на мама. Усмихната. А сега….. Ами ако нещо се случи с Мама? Или с Георги? С мен? Какво да правя? Възможно ли е да живея без кризи?
Виждам хората, че нямат паник атаки. Значи е възможно. Мисля, че преди и аз нямах. Не помня. Ще направя всичко, каквото трябва. Как ще отида утре на работа?
Телефонът звъни. Не е мама
Кой ли се е сетил за мен точно сега? Дано не е някоя фръцла, ще ѝ отхапя главата! Не! Деската! „Какво става, мило? Трети път ти звъня. Да знаеш, че следващата седмица в четвъртък вечерта си заета. Не. Нищо няма да ти кажа отсега. Ще разваля всичко – Деси се смее.“ Аз също започвам да се смея. Сещам се за последния път, когато беше толкова тайнствена. Но това е друга история. Уговаряме се и затварям. Хапчето започва да действа чак сега. Трябваха почти два часа. А може и да не е от хапчето. Или от двете хапчета?! Мама се обажда да провери как съм. След дъжд качулка. Не, мамо, не живея на друга планета… Поне този път няма да ходим до спешното.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
