Епизод 17
Първият ми работен ден след връщането от конференцията, петък. Влизам и казвам без много уводи: „Нося заявление за три дена отпуска“. Заварвам шефа седнал с лице към прозореца и с гръб към мен. Зяпа облаците, които вятърът развява в октомврийското небе. В тези помещения в офиса, които гледат към остъклената фасада, се чувствам зле. Все едно пак съм в самолета… Брррр. Бавно се завърта със стола и ме поглежда. „Елица.“ Усмихва се широко. „Заповядай, седни. Дай ми да прочета.“ Чете и казва: „Мислех да ти предложа да си починеш една седмица, но ти ме изпреварваш! Искаш ли да преправиш датите?“ Гаден лицемер! Знае много добре, че няма да поискам. „Не.“ – казвам. „Три дена ми стигат. Предпочитам да съм тук, когато се правят отчетите.“ Шефът подписва със замах, отново се усмихва мазно. „Мога ли да направя нещо друго за теб?“ „Да, повече да не се налага да пътувам със самолет!“ – казвам му го и гледам яростно. „Това не мога да ти обещая…“ – казва шефът, – „Но те очаква изненада в деня на заплатите.“ Независимо, че искам да съм му много ядосана, гневът ми намалява.
Смятам егоистично да посветя на себе си всичките пет почивни дни.
Сутрините са за фейсбук и четене на статии за панически пристъпи. В неделя Гошо е тук и прави кафето. Необичайно рано е. И двамата сме на кухненската маса с огромни, димящи чаши с кафе. Седи срещу мен с неговия лаптоп. Казва, че ще работи до обяд. Чудесно! Аз ще кисна във фейсбук до обяд. Направих си най-после файла с всякакви статии и информация, в които пише за паники, панически пристъпи и тревожност. Беше ми приятно да ги свалям и подреждам. Сега се чудя дали ще ми е приятно да ги чета. Телефона на Георги звъни. От офиса. Инструкции къде и какво да пипал. Става ми смешно, но решавам да замълча. Да не развалям момента. Свежа съм, още е рано, Гошо е тук и прави кафе за двамата, спокойно е. Трябва да ми е благодарен!
Леко съм притеснена да не се урочаса деня. Стискам палци всичко да е остане така.
Още преди да замина, бях готова с цялата документация за проекта на отдела. Наложи се отново два пъти да обяснявам на стажанта кой документ за коя папка е. Протежето разбра преди него. Оставих ги да си дообясняват подписите и печатите. Затворих вратата на офиса и отворих фейса. Това ми е нещо като хоби. Занимавам се по малко всеки ден и често нямам търпение да стигна до него. Членувам в седем групи за паникьори. Също и в няколко за тревожност и депресия. Създадох си анонимен профил, специално за групите. Изчитам всички разкази на хората и техните преживявания. Даже веднъж зададох въпрос. Толкова много хора ми писаха! Разплаках се. Всички пишеха, че знаят какво ми е. Дали?? На никого не съм казала за профила. Измислих си името: „Черният Буда“. Може да го сменя. Не съвпада с профилната снимка на светкавицата на фона мрачно небе… Георги потъна в работата. Направо се е изключил. Ако го попитам нещо, няма да ме чуе. Няма да разбере, дори да ми стане лошо или да получа панически пристъп. Навикът му да стои по гащи е ужасен. Всичко му се вижда. Мама го завари няколко пъти така. Явно само на мен ми е неудобно.
Какъв ли баща ще стане от него? Дали ще се грижи добре за дете? Ще може ли да го къпе както трябва? Ще ми помага ли?
Във фейсбук „Анонимен“ пише, че с тази нощ стават вече четири, откакто не е спал като хората. Висял в спешното, били му инжекция и го изпратили в къщи. „В. Марков“ му отговаря да се консултира с психолог. „Анонимен“: „Правил съм го. Не помага. Четири пъти ходих и нищо…“ „З. Иванова“ пише, че четири пъти не е достатъчно…. В групата за Депресия и Тревожност: „К. Стоилова“: „Хапчето в началото действаше, сега спря. Психиатърката иска да увеличи дозата, а баща ми не е съгласен. Какво да правя?“ „Д. Атанасов“ „Хора, не мога да спя, постоянно мисля за гадости, всичко е безсмислено.“……… „П. Петров“: „Кураж човече! Не всичко е безсмислено. Имаш ли деца? Децата са смисълът на живота.“ Дали е вярно? А аз къде оставам? Като имаш деца всичко се завърта около тях, така казва мама. Тя повтаря, че живее заради мен и Велизар. Според мен основно заради Велизар.
Става ми тъжно от коментара за децата, не мога да разбера защо.
Знаех си, че моментът ще се урочаса. Такъв ми бил късмета. Все ще се намери някой да ми развали настроението. Колко много хора страдаме! Няма кой да ни помогне. Само хората в групата, но явно не всички. Има хейтъри, както навсякъде. Мразя ги в момента.
Гошо още работи. Не си е пил от кафето. Няма нищо против да го изпия. Кафето е студено. До час щял да приключи. Искам ли да хапнем навън. Отговаря: „Не! Да! Не знам!“ Мисля си за всички нещастни хора. Искам да им напиша нещо. Ама какво? Искам и на мен някой да напише нещо! Ох, нещо пробожда сърцето ми! Вдишвам, издишвам. Бързо! Търся статията с техниките. А, ето я! „Мислете нещо позитивно!“: Мисля, мисля, мисля… „Дишайте дълбоко!“ Вдишвам, издишвам! „Всичко е в главата Ви, сърцето е здраво!“ Да, бе! Що не ме пробожда главата тогава? Затварям лаптопа! Вървете по дяволите! Скапаняци! Влизам в банята. Още мирише на белина от основното почистване вчера. Хм! По-добре ми е! Да напиша ли в групата, че миризмата на белина успокоява?! Не! Ще ме помислят за луда! Най-добре да хапнем навън! В новата пицария всичко е още съвсем чисто…. и ново. Салатата им става за ядене.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива