Епизод 16
Организаторите ме взеха от летището, натовариха ме с всичките багажи и ме докараха в хотела. Обясних им кои от багажите са за конференцията и заминаха. Най-сетне пуша, на единственото разрешено за целта място, на открито пред входа. Ръми ситен английски дъжд и ми съсипва прическата. Чувствам се като клошарка. Сутринта ще я оправям. Мисля, че нарочно правят местата за пушене по този начин. Ако в София беше така, доста по-лесно щях да откажа цигарите. Велко от разработчиците и едната фръцла ще пристигнат утре, за да обясняват на щанда. Аз ще се включвам да им помагам, когато мога. Тоя Велко, как можаха да го кръстят като брат ми. Всеки път като му чуя името, подскачам! Представям си уста, пълна с баница, пфуй! Сутринта в 6 часа ще тръгне микробусът за конференцията от хотела. Тази нощ почти няма да се спи.
Гася цигарата в големия пепелник и си тръгвам от злощастното кьоше за пропаднали пушачи.
Качвам се в стаята, на седмия етаж. Не е лошо. Имам голямо легло, нощна лампа, голяма и чиста баня. Почти цялата фасада е прозорец, който гледа към улицата. На рецепцията ме увериха, че отвън нищо не се вижда. Все пак погледнах, като ходих да пуша навън. Наистина, нищо не видях през стъклата. И все пак се чувствам некомфортно, докато се преобличам. Реката е в далечината. Хотелът е в модерен район. Съседните сгради са с интересна форма, с много стъкло и метал. Организаторите са оставили за мен комплимент – красива кутия, в която има сувенир, картичка за добре дошла и ръчно изработени шоколадови трюфели. Трюфелите са ужасно вкусни, не знам какво има в тях, но не съм яла нищо подобно досега. Подготвям всичко, което ще ми трябва за утре и в средата на нощта се пъхам в леглото. Мисля си как няма да мога да мигна и се унасям в дълбок сън…
Комплексът, където се провежда конференцията, е ултрамодерен.
Когато пристигаме с микробуса, регистрацията вече работи. Минавам да си взема карта за достъп. Доволна съм от щанда. Всичко е точно, както ни го изпратиха на картинката. Кашоните с брошури и сувенири са подредени така, че да са удобни. Набързо разпределям къде какво да стои. Предпочитам аз да го реша. Продължавам да мисля за презентацията. Нещо ми убягва, нещо ми липсва. Няма го силното начало.
Отивам да огледам залите. Те са три, различно големи. С ужас разбирам, че ще презентирам в най-голямата. Тя побира 3000 души!!! Ще се побъркам! Шефът какво си мисли?! За това изобщо не ме беше предупредил! Триста човека, каза. Малка, незначителна конференция. И аз му се доверих. Трябваше поне да отворя страницата на конференцията. Сядам на едно диванче във фоайето и гледам в пода. Където триста, там и три хиляди, казвам си. Ако се изложа, ще изложа компанията, ще изложа шефа. Да съм искала да ходя? Никак. Имам 20 човека свидетели, че се съпротивлявах като звяр. Още по-добре, следващият път ще помисли три пъти, преди да ми натресе подобно нещо. А ако искат, да ме уволнят.
Пристигат фръцлата и Велко, леко замаяни от полета. Показвам им щанда. Казват, че им харесва как съм го подредила. И да не им харесва, това е. Започват да пристигат посетители. Двама веднага се залепват за щанда. Велко започва да им обяснява, фръцлата подрежда комплекти с материали. Идват още двама. Така се залисвам, че не усещам, как минава времето. Поглеждам часовника. След петнайсет минути трябва да застана пред публиката и да се изложа.
Давам флашката на техническите лица. Разбира се, презентацията не тръгва…
Давам им втората. И тя не тръгва. Третата тръгва, но има някакъв проблем с анимацията. Докато работят по проблема, свалям тъмносиньото сако и оставам по зелена рокля. Залата, кой знае защо, въздъхва. Защипвам си микрофона за яката. Поглеждам в огромното затъмнено пространство и… изведнъж знам как да започна. Разказвам им… За страха. За злощастния ми полет, за симпатичната възрастна дама, с която взаимно си бяхме утеха. Как се прегръщахме, когато самолетът кацна, как се радвахме. Казвам им за мечтата ѝ таблетът да можеше да я разбира. Междувременно успяват да оправят техниката. Плавно преминавам към новата разработка на екипа, големият ни труд по пътя на сбъдването на една мечта… Компютърът да може да разбира и да реагира на човешките емоции. Накрая им пускам демонстрацията.
Виждам, че времето ми свършва. Свършва и моята презентация. Всички мълчат. Ясно, казвам си и си прибирам флашките. В този момент залата сякаш се взривява… Поглеждам и виждам сълзи в очите на двама души на първия ред, докато ръкопляскат.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
