Епизод 7
Упорито настоява да се закълна, че няма да получавам панически пристъп, докато сме там, 2 дена. 48 часа. 2880 минути. 172 800 секунди. Заклевам се и Деската ме оставя на мира. Най-после ме оставя на мира. Звъня на Гошо. Не вдига. Снощи каза, че ще ме вземе в 17 часа. Има още час. Ще имам време да си свърша отчета, ще остане само таблицата. Отвътре ми е стегнато. Тревожно. Мама каза, че не е добре да се пътува в петък, 13-ти. Донесе на обяд още един талисман и светена вода. Върза ми и нов червен конец на китката. Ще се побъркам! Това е първото и последно ходене на палатка. Няма начин всичко да мине гладко. Със сигурност ще се паникьосам. Георги пак не вдига. ООО, вдругиден по обяд пътуваме! Георги цяла седмица се държи откачено. Щял да си вземе колелото, купи си въдица, даде 300 лева за нова палатка и аксесоари към нея. Закара ми колата на сервиз. Купи си хладилна чанта:
- – Виж, електрическа, с компресор, газова и тeрмоелектрична на ток и газ, побира 25 литра бира: 200 лева – разпалено ми обяснява той.
Умирам от страх, а той ми говори за компресори!
Идва ухилен до уши. Забравил си телефона вкъщи. Сменил всички гуми на колата с нови. Малко е странно! Вечерта оставам при него. Гледам да си мълча за паниката. Очевидно няма да се спи. Разбира се, че всеки уважаващ себе си панически пристъп държи подопечния си здраво. С часове. Тътря се в банята. Стряскам се от отражението си. Боже, това не съм аз!!! Тия торбички не са мои. Нито мътния поглед. Увисналата коса. Видът на многострадална Геновева също не е мой. Сърцето още блъска в гърдите ми. Мога да видя тласъците през тениската. И всичко това заради една скапана палатка. Защо никой не ми вярва? Очите им са едни такива съжалително-укорително-досадни. Според тях си измислям. Внушавам си. Нищо ми нямало. И лекарите, и те това повтарят – нищо ти няма! Сещам се за приказката „Лъжливото овчарче“. Мама и леля Дочка я разказваха. Така ми набиха поуката в главата… Аз я разбирам, но моята паника не иска да разбере. Взимам душ. Топлата вода ме отпуска. Когато си купя апартамент, ще имам вана! И ароматни соли! Гошо вече не иска и да чуе за панически атаки.
– Я се стегни, казва – Няма нищо страшно. Нали съм с теб.
Минава още един ден. Тази нощ ще си спя в квартирата. Утре е петък, 13-ти, денят на тръгването. Трябваше да се сетя. Паническите атаки са най-мощни именно на 13-ти в петък. А ние ще пътуваме. Просто прекрасно! Деската се скъсва да ми звъни. Щяла съм да пропусна само мъртва. Брр! Като проклятие! Сега е късно, но не мога да си легна. Трябва да довърша, за да… можем да заминем на палатка. Интернетът спира. Добре, че успях да приключа таблицата. Шефът ще се оцъкли, като види в колко съм я пратила. Нека и другия път си вземе такова Протеже, като сегашното. Коридорът е задръстен с палатка и компресор. При Гошо е тясно, затова ги донесе тука. Сритвам компресора. Почивка си пуснал. Заради палатката си пуснал цял ден почивка! 200 лева за хладилна чанта! Още ми се гади! Поне вече мога да си легна. Добрата ми възглавница. Увивам се в чаршафа. Но сънят не идва. Въртя се в леглото до сутринта. Небето започва да просветлява. Ставам да си направя кафе. Токът е спрял. Ще пия кафе в офиса. Ще тръгваме на обяд. Чакат ме три скапани дни. Няма начин да стане по-лошо от това.
“Ако нещо може да се обърка, то ще се обърка.” Някой от законите на Мърфи.
По пътя към офиса съм. Спуква се гума! Така изтрещява! Мисля, че пропадам в Ада. Сърцето ми отново излиза от ритъм. Ей на толкова съм от поредния панически пристъп. Обаждам се и обяснявам на Гошо, който явно още спи:
- – Точно на завоя преди офиса. Поднесе, ударих се в бордюра и тогава изтрещя.
С някаква сатанинска наслада слушам как Георги се събужда и изтерясва в слушалката. Дори не ме пита дали съм добре. След половин час нахлува в офиса като стадо бизони. С тениската, с която спи. С дънките от коша за пране. Говори ми в лицето и размахва ръце. Не си е мил зъбите. Взима ключа от колата и изхвърча. Гледам изморено след него. Протежето ме пита как съм. Как да съм? Ще ходя на палатка… В гората. При „специалната“ поляна. Протежето проявява разбиране. Казва, че мрази палатки и поляни, страх я е от кърлежите, от мухите и от шумовете в гората. Става ми донякъде симпатична. Деската разцъфва в усмивка! Май е на страната на Гошо. Не ми пука. Аз страдам от паническо разстройство. Сипвам си кафе и чакам заминаването, както смъртник чака за електрическия стол.
Вижте още: Палатка и паник атака – І и Палатка и паник атака – IІІ
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
