Епизод 2
Задрасквам дати по календара. Остават още два дена и тръгваме! Започвам да закъснявам. Мия си зъбите и точно в този момент телефонът звъни с мелодията на „Мила моя мамо“. Гошо го нагласи така миналата седмица и все забравям да го оправя. Мама. О, не. Сега съвсем ще закъснея! До болка познатият мамин глас кънти по телефона:
– Слънчице, в събота от осем ще има представяне на една книга. Авторът е много интересен, петнайсет години е живял в Монголия. Занимава се с диагностика на аурата. Искаш ли да дойдеш? Мисля да го питам за паник атаките, какво според него може да се направи за това. Ти скоро имала ли си панически пристъп?
Часовникът вече показва 8:15, ужас.
– Мамо, сега не мога. Ще закъснея за работа. Хайде да ти се обадя след малко, като тръгна.
– Миличка, защо не ми каза веднага? Ами казвай ги тия неща, аз не съм луда. Нямаше да те притеснявам…
– Мамо…
– Добре добре, чао засега. Обади ми се, когато имаш време – затваря.
Забравям си телефона, после зарядното, после ключа за колата и се връщам три пъти подред. Това е лош знак! Присвива ме отвътре.
Ако има нещо, за което не се тревожа вече, това е карането на кола.
В началото умирах от страх, че ще ме завари паниката, докато шофирам и ще направя катастрофа. Но може би желанието ми да шофирам е много силно. Нито веднъж не ми се е случвало. Много обичам да карам, няма значение дали е в града, или извън града; на празен булевард или в задръстване. Колата ми е като роден дом. А ако все пак се опита да ми прилошее, съм си измислила какво ще направя. Ще спра и ще включа аварийките. Това е.
Едвам успявам да намеря място за паркиране, налага се да се кача върху един тротоар. Грабвам лаптопа и другата чанта и хуквам. Мама отново започва да ми звъни. Оставям телефона да си пее, след малко спира, после пак започва. Вдигам и го пускам на speaker, защото няма как да го държа:
– Еличка, тръгна ли вече? Какво си се запъхтяла така? Да не ти е лошо пак? Да не си бременна? Не е ли време да се ожените с Георги? Вчера баща ти се прибра, цяла вечер мърмори, къде му е това, къде му е онова. Накрая излезе, без да ми каже. Прибра се късно вечерта, пили са бира с чичо ти Васко. Спъна се в закачалката и ми събори енергийната картина…
– Мамо, сега не мога да говоря за това, бързам към офиса и едвам държа телефона!
– Еличка, непременно ми се обади, има нещо да говорим, за леля ти е.
– Мамо, за коя от всичките??? Край, влизам. До по-късно!
Пристигам в офиса в 9:10, с десет минути закъснение, зачервена и потна като фитнес инструктор.
Стажантът вече е сложил на петнайсет папки с документи грешния печат и грее доволно.
Към 10:30 вече сме разпечатали всички документи наново и ги подреждаме в папките. Фръцлите лениво ни попоглеждат как подскачаме наоколо и си цъкат тъпите таблици. Толкова съм заета, че дори не ми се вдига кръвното. В 11 часа трябва да започне среща. 11 часа е. Абстрахирам се от часовника и от напомнянките в мейла. Отивам в кухнята да си направя кафе. Машината за кафе е пълна с кална вода. Отварям шкафа. Пакетчето с кафето е полусмачкано. От него стърчи дръжката на цедката. Вадя цедката. Някой я е изплакнал преди да я напъха и сега тя е полепнала цялата с кафе, до дръжката. Пълна свинщина. Вдишам и издишам дълбоко десет пъти и започвам да оправям кочината. На финала си сипвам малко мляко и то се оказва развалено. Изхвърлям кафето и тръгвам към залата за срещи, напълно разбита.
Влизам в залата и неволно затръшвам вратата.
Разговорът спира и няколко помътени програмистки погледа се насочват към мен. В този момент започва да звъни телефонът. „Мила моя мамо“. Не съм изключила звука. Спирам го. Срещу мен физиономиите се изпъват и очите се уголемяват. Сядам на един стол и гледам твърдо. Нямам никакво намерение да коментирам. Моментът преминава и разговорът продължава от точката на прекъсване:
– Аз викам да го направим така: /* BOOL Rectangle (HDC hdc, // handle to device context int nLeftRect, // x-coord of bounding rectangle’s upper-left corner int nTopRect, // y-coord of bounding rectangle’s upper-left corner int nRightRect, // x-coord of bounding rectangle’s lower-right corner int nBottomRect // y-coord of bounding rectangle’s lower-right corner ); */
– Хм, хм.
Явно нищо не съм изпуснала, още коментират техническата част. Още не съм палила цигара днес. Четиресет часа, трийсет и две минути и петнайсет секунди до тръгването…
Вижте още: Лято, море и… паник атаки. Епизод 1 и Лято, море и… паник атаки. Епизод 3
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
