Имало едно време едно малко момиче.
Растяло то и пораснало с една объркана представа за живота. Все нещо ѝ липсвало и все го търсела – в приятели, в партньори, в работа, в местоживеене дори. Липсата трудно се описвала с думи- не била материална, като че ли някаква емоция, но каква? Та, младата вече жена не спирала да пробва нови и нови неща!
Планирала много.
Образование: как да завърши едновременно две висши, за да може, ако едното не ѝ хареса, да е подсигурена. Как да работи паралелно с това, защото трябва да върне заема от техните. Много спортуване, за да е във форма. Да пътува, редувайки приятели и партньор. Да отделя и достатъчно време за родителите си от чувство за дълг. Всичко било прецизно изчислено и някак се справяла. Времето ѝ било запълнено, но тази липса… Сякаш ту миналото, ту бъдещето я вълнували и изпускала да си живее живота на момента. Всичко ставало под строг контрол, защото трябвало да е “перфектна”.
А животът ѝ предоставял толкова възможности да е щастлива.
Но като че ли девойката толкова била привикнала с “липсата”, че отхвърляла (съзнателно или не), почти всички малки смисли в живота. Струвало ѝ се значително това, което ще е занапред – след пет, десет, петнайсет години…Само да ги издържи и щяла да бъде преуспяла в работата си, а може би да работи две неща; да е любяща съпруга и майка, дъщеря; да живее на хубаво място – за предпочитане в чужбина. А днес? Днес нямала, както вече казах, време за малките неща.
Един ден (ден от тези – под контрол) в живота си тя приела нещо ново. Паник атаки!
Ненадейно, без очевидни причини- просто така. Тялото ѝ се вцепенило, обляли я първо топли, а после студени вълни. Сърцето ѝ забило силно, причерняло ѝ, а главата – като в менгеме. Топче в гърлото. Не, цяла буца- чак до гърдите! И задух! Но по-ужасното бил страхът – неопределен, но много силен! А вътре в нея – бунт! Ако все пак успее да изкрещи за помощ, ще е слаба и сигурно ще се изложи. Но този страх…
От тогава до сега нашата героиня взела паническите атаки за приоритет в живота си.
Едва ли това е липсващо парче от пъзела, за да е щастлива, но реалността е такава. “Като не щеш мира, на ти секира”, или в случая: “на ти паник атаки”!
Едва ли и това е краят на приказката. В приказките краят е по подразбиране щастлив, защото идва феята с вълшебната пръчица, но в реалността сами творим живота си. От нас зависи дали ще се избавим от симптомите!
Ние нямаме магическа пръчка. Имаме реална представа за сериозността на паническото разстройство! И въпреки това сме магьосници в терапията на паник атаки!
