Моята първа среща с Лора се случи много отдавна.
Тя беше 4 годишна, с изразителни кафяви очи и немирни къдрици. Самата аз бях съвсем мъничка паник атака, нямах никакви сили, но усещах как в този дом ще бъда приета. Никой конкретно не отправи покана към мен. Не си представяйте, че както си седи спокойно и човек изведнъж казва:
“О, заповядай при мен Панико, стани част от живота ми, направлявай го дори. Идвай, когато искаш и оставай, колкото искаш!”.
Не става така! Хората не харесват паник атаките и първо ожесточено се съпротивляват
На страховете си, на възможностите си, на любовите си, на живота си ако щете, а всяка съпротива е храна за нас, но ще се върна на спомена за Лора.
За храната ще разкажа в друга история. Та още помня треперещото тяло и огромните кафяви очи, пълни със страх. Не можех да я прегърна, защото бях немощна и някак крехка. Една сутрин тя се събуди от караниците между мама и татко, а после се стресна от тръшкането на входната врата. Мама влезе в стаята като хала и я повлече още сънена към детската градина. Чух Лора да пита: “Къде е татко?”, но нямаше отговор. “Той ли ще ме вземе от градина?”. “Не ме ядосвай! Стига си задавала тъпи въпроси!” – скара се Мама. Остави я сред викове и глъч в детската градина, забравяйки ритуала им – да я целуне и щипне гальовно по носа.
Усетих първият прилив на енергия и реших да остана. И така, караниците и затръшването на вратата се настаниха в нейните сутрини…. Аз също! Наблюдавах как се променя, как треперещото тяло расте, докато един ден остана само с Мама, а татко сякаш се изпари. Изчезнаха вещите му и семейните снимки. Не чуваше вече гласа му, дори аромата изчезна. Питаше за него и получаваше неизменния отговор: “Не ме ядосвай! Стига си задавала тъпи въпроси!”. Спря да пита къде е и кога ще се върне. По-добре им беше без него, сега никой не блъска вратите.
Понякога Лора притихваше, поглеждаше там, където седя, но без да ме вижда, само се взираше с празен ужас в нищото. Минаха години. За миг порасна, изучи право и стана известен адвокат. Аз също растях и набирах сили за първата атака, хранейки се с Лориния страх. И ето вече живеем в голям и модерен апартамент, съвсем в центъра на града, който успя да купи сама. Мама също живее с нас; за да не е сама, за да се грижи за домакинството, докато Лора работи, за да си помагат, за да гледа внуците, когато се родят, за да….. Стоях до нея и не изпусках от поглед живота й, усещайки, че момента наближава! Момиченцето вече е голяма и красива жена, получавайки често предложения за срещи. Понякога излиза, за да разбере дали мъжът е този, когото търси, но бързо разбираше, че не е. Мама следеше отблизо любовния живот на дъщеря си. Нямах нищо против. Това е още висококачествена храна за мен.
И тогава се случи!
Беше на юбилейният 40 рожден ден и нейна приятелка реши да направи купон-изненада. Беше организирала да дойдат колеги от кантората, имаше съдии, прокурори и всички спокойно се побираха и веселяха в модерния апартамент, очаквайки нейното пристигане. Чу се щракане в ключалката, всички притихнаха и при появата й на входната врата изкрещяха: “Честит рожден ден, Лора!” Гръмна бутилка с шампанско – като затръшване на врата…. Видях очите да се пълнят със страх, тялото й се сви болезнено и се втурнах към нея. За първи път я прегърнах! За първи път не само виждах нейния страх, усетих го. Сърцето й биеше лудо, устата й пресъхна, въздухът не стигаше до дробовете. Погледна ме право в очите и се ужаси! Настана суматоха, носеха вода, отваряха прозорци, но никой не разбра какво се случи, дори и тя! Седях дълго до нея с ръце обгърнали раменете й и когато всички най-сетне си тръгнаха се отдръпнах. Не ме погледна повече, не попита коя съм, не искаше да помни. Не се разсърдих!
Зная как изглеждам като една мощна паник атака, която разтреперва и най-коравото сърце.
Останах да я подкрепям и вече направлявах живота й. Прегръщах я често – когато я канеха на среща, когато се караше с Мама, когато нещо й напомняше татко, когато клиенти си тръгваха…