Епизод 36
Мама ме моли да гледам куче за няколко часа. Ако искам, можело да проверя дали помагат при паник атака. Не разбирам дали е шега. В петък в офиса подробно разгледам софийските паркове и градини, къде се разхождат кучета. Няма начин това нещо да влезе у нас. Ако се наложи, ще стоя цял ден навън. Толкова настоятелно ме моли мама, че забравям да питам колко е голямо псето. Георги изпада във възторг. Казва, че обичал да гали кучета и котки, но за съжаление щял да работи цялата събота. Велизар удобно се измъква и отива да “помага” на баба. Не знаех, че зимнината се приготвя през февруари. Южният парк ми се струва подходящ. Оказва се на сто метра от магазина на мама. С Гошо веднъж ходихме на палатка, подобно е. Нямам подходящи дрехи.
Трябва да закупя нещо, което може да събира микробите, а после да се изхвърли. Ще проверя дали продават дрехи за еднократна употреба
Магазинът на мама и съответното куче са наблизо. Усещам адреналин. Ще бъде тъпо да се паникьосам заради животно. Не ми се става от кухненската маса. Искам сутрешното кафе с цигара да продължи до довечера. Дават го да вали. И Рени има куче. Всъщност, синът ѝ. Едно такова смешно, но поне е малко. Гошо казва, че нямало значение дали го гледаш отпред или отдзад. Изглеждало еднакво и от двете страни. Много се смях. Вихър (синът на Рени) гледаше тъжно. На село има котки. Не знам баба какво им прави. Като я видят, се въртят в краката ѝ. Говори им, гали ги. Луда работа! Някой ден ще ида да я видя. Малко ми прилошава. Заключих ли вратата? Мама звъни. Закъснявам! Връщам се да проверя вратата. Заключена е! Но пък прозорецът е отворен. Ще да стане наводнение, ако завали.
Не ми стигат проблемите с Гошо, а и татко ме тревожи! Обажда се по телефона. Ще ме вземел от офиса другата седмица да пием някъде кафе. Сърцето ми се раздумква!
Мама няколко пъти звъни да ми каже, че е страшно променен. Не се дразнел на Велизар! Не му правел забележка, когато яде в леглото. Не сменял канала на телевизора. Дори му отстъпил парчето си от баницата!!!
Мога да кажа, че кучетата помагат за паник атаките. Като ги предизвикват!
Това животно е огромно! Космите му са по-дълги от косата ми. Езикът му стига до тротоара, а с опашката може да бутне човек. От две минути стоя на пет метра от магазина и не мога да се съвзема. Мама говори, ама не я чувам. Гледам животното как маха с тая огромна опашка, лигите му текат от езика и се провиква като, как се казваше този, дето пее Многая Лета? …Николай Гяуров… Чувам: “Ела бе Елицо! Такава душичка е Джери. Нито се дърпа, нито скача. Ходи редом до теб. Само е по- големишко. Нали ти казах миналата седмица каква порода е. Какво стоиш като побита? Ела да се запознаеш с Джери. Виж как ти се радва? Само до обяд ще го гледаш.” Тялото ми отказва да помръдне. Мозъкът ми се размеква и спира да мисли. Тая жена пред мен е откачила. Говори за някакъв Джери. Усещам устата си отворена.
Дишам, издишам! Изключих ли ютията? Ползвах ли я? Какъв ден е днес? Защо се съгласих??
Трябва да предложа във фейсбук-групата да се раздават медали. Бронзов, сребърен и златен. За проявено самообладание, за оказване на помощ въпреки приближаващия панически пристъп, за волята да не се обърнеш и да хукнеш с всички сили в обратна посока. Сигурно ще ме помислят за луда! Дали някой знае каква жертва правя? Сериозно! Ама не! Ще ми се подиграват… Капризна съм била! Няма ли кой да ми повярва? Мама говори тихо:
“Еличка, ела по-наблизо да ти кажа нещо! Много съм притеснена! Не мога повече да мълча!
Татко ти ми донесе букет, бутилка вино и шоколад! С КАРТИЧКА, НА КОЯТО ПИШЕ: ОБИЧАМ ТЕ!
С малки сладки меченца, които държат червени сърчица. И какво да му кажа??? Сигурно ще получа паник атака! Така ми лупа сърцето, че ще се пръсне! Нали така става?? Еличка, сигурно си има любовница и сега се подмазва!!! Ще ти се обадя следобеда да говорим…”
Едвам разбирам какво казва мама, лаят на ДЖЕРИ ми гърми в ушите. Хващам каишката. Очаквам да ме дръпне и да падна. Не се случва! Гледа ме с едни такива влажни очи. Седи и чака. Аз също! Правя две крачки. То също! Спирам. И то спира. Обръщам се да видя мама, а тя вече е изчезнала. Естествено! Поглеждам към Джери. И ТО ме гледа. Бавно тръгвам към парка. Сърцето ми ще изкочи. Ръцете ми са толкова изтръпнали, че не усещам каишката. А да, заради ръкавиците… Добре, че Георги си купи нови. Така и не разбра къде е изгубил предишните. Кучето подскача смешно. За малко да се усмихна. Чак сега се сещам, че то някъде трябва да се изходи! Мама ми даде някакви найлончета… малко ми прималява. Някакви младежи ми говорят. “Не, не хапе кучето… май! Казва се Джери! Всъщност, не знам каква порода е.”
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
