“Радвам се на пролетта днес… Малко ме боли врата и ми е схванат, но не чак до степен на паника.
Бързам да пиша преди да съм забравила, че като ме налегнат паниките и бързо забравям моментите на радост и спокойствие.
За първи път от доста време се изкъпах с удоволствие. Обикновено бързам, защото влизайки в банята или ми става лошо, или свят ми се завива. Днес за първи път усещах облекчение и лекота и стоях с удоволствие в банята. Това на пръв поглед елементарно и просто действие да се изкъпеш ми е коствало ужасно много усилия. Да не казвам, че в тежките ми периоди влизам и не успявам да се изкъпя и излизам. Това, което мисля от одеве, още докато се прибирах, е че природата и всичко около нас е толкова хубаво и шарено. Вървях покрай Света София и чувах пиленцата как пеят, гледах дърветата как се раззеленяват, след това минах покрай Александър Невски – тази внушителна катедрала – и ми стана едно хубаво… Единствено съжалявам, че исках да седна и да се наслаждавам малко на всичко това, но бях с една тежка торба с пазар и реших, че ще е по-добре да се прибирам. Поне още ме държи, щом и в банята ми беше леко. Сега, докато пиша, ми дотъжава. Искам да съм навън, да се върна на площада и да поседя. Утре ще отида и ще го направя!
Отново имам минутка на щастие и бързам да пиша. На работа съм, дъщеря ми е на зелено… Въпреки тревогите през деня с нея; това, че съм настинала и подсмърчам и досадните заплашителни обаждания на баща й, сега седя сама в офиса и оправям неща, за които не ми е стигнало време. Не бързам за никъде и точно сега не ме боли нищо, нямам и паники. Опитвам се да открия причината за това спокойствие и мисля, че е усещане на свобода!”
Край!
Повече за живота без паники:
