
“Бащата на дъщеря ми си тръгна и сега чакам да дойде майка ми. Заболя ме силно глава…стана късно тепърва да тръгваме към тях и като излъжа ще се притеснявам…, а майка ми никак не е щастлива, че идва към нас. Дали да отида? Може би на друго място ще съм по-добре?!
Изморено ми е, днес на няколко пъти ми ставаше студено и ми изтръпваше главата, сега този главобол… Кръвното не мога да си премеря, защото на детето бащата ми взе апарата. Да не си го меря. Страх ме е да не стане като снощи, с тези силни панически пристъпи, или нещо по-страшно.
Мисля си как имам нужда да си взема душ и да се опитам да поспя и ме е страх – нито едното, нито другото да направя…Как е по-добре – да отида при нашите или да си останем вкъщи?
Тясно й било на майка ми, неудобно… баща ми също не я пуска… звъни й само като гледа дъщеря ми. Знае кога се прибирам и започва да звъни. Ако 5 минути се забави казва, че идва да я взема. Даже не ми остава време да се преоблека. И аз не знам къде ще ми е по-спокойно… тук, вкъщи май, защото иначе ще излъжа баща й и ще ми е по-притеснено.
Пък и стана късно… тепърва да се оправяме аз и детето. Нямам сила да мисля за това сега!
Да, тази вечер ще съм пак тук. По-добре така, пък утре ще мисля. Сега като казвам утре и в главата ми започват да ми се въртят мисли: как утре, ами ако няма утре? Ако тази нощ ми стане нещо? Ужасно е всичко това, направо нетърпимо! Не знам какво да правя и колко ще издържа без панически пристъпи…!
Легнах и не мога да заспя… потъвам и не мога…
И една кукумявка взе да пищи за капак на всичко!
Започвам за жалост все повече да се притеснявам. От днес вече като ходя и все едно стъпвам в нещо. Краката ми треперят. До работа реших да ползвам трамвай и се качих и слезнах. Зави ми се свят и едвам издържах да се отворят вратите… едвам успях да пресека и поседях малко на пейка, после тръгнах. В работа не мога нищо да свърша. Хванах се да помогна на колегите и не можах да свърша нещо елементарно. Погледа ми – замъглен, една отпусната… като ми говорят нещо и не мога да се съсредоточа в това, което ми казват. И утре съм на работа и после до другия понеделник пак вкъщи.
Сега сме при нашите, те днес са довели дъщеря ми. Тя иска тук да спим…идвайки до тук много силно ме схвана отзад врата и една тъпа болка се появи… Като си помисля, че лъжа и получавам панически пристъпи, а ако кажа на баща й ще започне да ми крещи и заплашва, че й рискувам живота и здравето като съм я довела при нашите. Нямам сила, не ми се говори, пред дъщеря ми се държа поне за сега… Като я погледна и ми се пълнят очите със сълзи… искам да съм до нея, да съм като преди.
От онази вечер не виждам никакъв лъч светлинка. Сърцето ми прескача. Може ли от нещо друго да съм болна? Често ми става много студено имам нужда да облека много дрехи…втрисане около 10 минути, навличам се. Одеве обух три чифта чорапи и терлици. Какво да правя не знам…?
Сега зет ми и сестра ми звъннаха да се чуем и започнаха да ми разказват как му правели ядрено магнитен резонанс. И течност му слагали и как му станало лошо, щял да умре….ама да съм ходела…! Хората не се съобразяват какво говорят...усещам как започва да ми се гади…
Градският транспорт е сред най-често срещаните места, където хората с паническо разстройство получават паник атаки.
Хипохондрията е почти винаги съпътстващ симптом на панически пристъпи.
Повече информация по темите ще намерите в блога на на ArhiEng:
*“ Това, че пиша ми дава малко спокойствие, че има къде да споделя. И понеже Ви вярвам си мисля, че ако прочетете нещо страшно ще ме предупредите и помогнете. Иначе като пиша, започва да ме боли врата… дали защото се навеждам да пиша и започва да ми се плаче. Ще пиша вечер… и се чудя няма ли край това… ужасно е да живееш само в страх!”.
**Воденето на дневник е изключително полезна техника за разтоварване от стрес, тревожни мисли и напрежение. Цитираните бележки са на реален случай от практиката и се публикуват с изричното му съгласие.