Когато паник атаката се случи
Паник атаката връхлита изведнъж. Изтръпване. Задушаване. Световъртеж. Мислите се блъскат трескаво в главата. Тръпки пълзят по крайниците. Всяко дълбоко вдишване чувстваш като удър с тъп предмет в гърдите. Все пак само това имаш – инстинктът, който те кара да дишаш. Пълната липса на контрол отключва страха. Вече не си същият. Белязан си. Паник атаката е направила процеп в теб и ще дълбае душата ти всеки следващ път, в който се прояви. Научаваш се някак да живееш с нея, не придавайки ѝ важност. Игнорираш всичките пъти, в които си се задушавал. Сякаш се давиш – не във вода, а в море от хора. В метрото, в супермаркета, в офиса. Да не ти достига въздух на сушата, пред десетки безучастни погледи – нелепо. Уплашено търсиш съпричастност в чуждите очи, но не я намираш. Безпомощността боли повече от недостига на въздух. Попаднал си в капан. Срамът от случващото се е по-силен от облекчението на споделянето. Мъченически кротко понасяш трънния венец на паник атаката. Обричаш се на тихо страдание. Молиш се това някога да спре.
Изживяване
Месец, година или две. Споменът кога започна всичко се опитва да си проправи път. Мислиш, че ако откриеш първопричината на паник атаката, ще промениш хода на събитията. Обърнал си поглед назад, защото тук и сега нямаш опора. Тук и сега има само пристъпи на задушаване, гадене, световъртеж. Искаш алтернативна реалност, в която да се приютиш. Приютяваш се в изолацията. Външният свят спира да е значим. Хората са безполезни, защото не могат да бъдат съпричастни на твоята болка. Страданието е присъда само за този, който го изпитва. Остава ти да човъркаш миналото, да разнищваш същността си, да навръзваш причинно-следствени връзки за живота ти. Отлепяш се от реалността и си създаваш собствена такава, поставяйки паник атаката в епицентъра. С пълна сила проиграваш следващия пристъп в съзнанието ти. Като в омагьосан кръг си. Съвършенството на кръга предопределя едно постоянно повторение. Животът ти е повторение на панически пристъпи без начало и край. Някой отвън трябва да влезе и да разруши целостта на кръга. Иначе си обречен на страдание безкрай.
Освобождаване
Някой рязко се вряза в този съвършен кръг на обреченост. Сам го извика за помощ мислено в поредното задушаване. Между отчаяните глътки въздух си пожела спасение. Някъде там, сред морето от безучастни погледи, желанието ти се сбъдна. Дали някой ти каза, дали ти каза на някого, не помниш вече. Просто отиде в нечий кабинет и седна в креслото отсреща. Срещу теб стоеше човек, който те попита какво искаш. Недоверчиво отвърна, че искаш паник атаката да изчезне. Човекът отсреща беше психотерапевт. Беше като на сън – извънредно и страшно. Това беше най-доброто ти решение. Пое живота си под собствена отговорност и паник атаката започна да става излишна. Наруши омагьосания си кръг на страдание. Раздразнението малко по малко започна да отсъпва място на любопитството от опознаване. Вече дишаш спокойно. Морето от хора отвън не те плаши. Паник атаката никога няма да изчезне напълно. Още от първото ѝ случване си белязан. Много дълбоко в душата ти остава спомен, делящ живота ти на две части – преди и след. Преди остават гаденето, световъртежът, задушаването. След си ти!
