Характерният грях на хора с налични панически атаки
„Губя си времето“
В терапевтичната практика, работейки с панически атаки, без изключение се стига до специфична изповед. За голямата грешка или грях. Не грешка в екзистенциалния смисъл, на сбъркан избор и на грях в религиозния смисъл – нарушаване на божиите закони. Става дума за загуба, толкова грандиозна от житейска гледна точка, че неизбежно води до състояние на паника и завършва в неизменния човешки страх – от смъртта. Неизбежната, незаобиколимата, непреходната, необходимата. Но не за Нея става дума.
Времето
Говорейки за загуба има само едно нещо, което се развива също толкова еднопосочно и необратимо. Времето. И ако има хора, които си губят времето, то това не са безделниците, лентяите и безхаберниците, а хората с паника. Или по правилно казано-хората са с паники, защото си губят времето.
Нека обрисуваме един такъв човек. Изглежда нормално – даже прекалено стандартно – към незабележимо скучен. А толкова иска да бъде видян, да се откроява, толкова се старае, да помага, да се грижи и да е в услуга. Но не, губи си времето – на никого не му пука за него. Никой не го търси, никой не го иска.
А как само си губи времето в работата…
Най-прилежния служител в офиса: точен, добър, коректен, който доброволно и безмълвно поема най-тежката и неблагодарна работа, свършена съвестно и в срок, докато другите са с продуктивност около нулата, откровено се помотават и шляят. И дали получава отплата за положените усилия и старание? Не, сдобива се с нова порция работа, от гадната и безперспективната. Чиста загуба на време. Без сериозен напредък в кариерата. Обезверен, смачкан и в бърнаут. Саможертван професионално.
А дали не си губи времето с този партньор. Е как иначе? Човек не може да го размърда този така наречен спътник в живота. През повечето време влачен, носен на гръб. Губи му времето, разбира се! Паник атаката напира – цял живот ли с този смотан, бавен, скучен партньор. А колко други възможности пропускат… За интересна работа, за вълнуващ човек до себе си, за възхитителен живот!
Тук всичко свършва
Губя си времето – ще каже паниката – затворена вкъщи, пред екрана на компютъра, където информацията може да се подбира, за да няма изненади и новини за катастрофи и жертви, страдащи и осакатени. Защото се отключва паниката, че това е светът, това е живота. И е по-добре да се живее в грях – да се губи времето в страх и тревоги, отколкото да се срещне реалността – на скучната работа, в която няма реализация и развитие, но е сигурна. В отдавна безинтересния и жалък, но удобен партньор. На безрадостния живот, в който не се случва нищо вълнуващо, живян „ден да мине, друг да дойде“.
За хората с панически атаки става дума. За грешните към времето. Тези, които са безкрайно неудовлетворени и недоволни от това, как им минава живота. Губят го! Всеки ден. Нарича се панически пристъп. Там е, въпреки всичкия положен труд в посока създаването на един неуморим, неустрашим и вечен облик.
А винаги в мечтите и представите си са велики, постигнали много, известни, богати и благородни, успели, звездни. Точно обратното на това, което са в действителност. Загубеното време – най-големият грях. Защото страха от смъртта, умирането пречи на живеенето. С малките и големите радости, с грешките и провалите и с автентичната история, която ни прави хора. Не безсмъртни в перфектността си и с паники. А човеци.
