Себерефлексия на жена с паническо разстройство за границите и себеуважението
“Седнала съм сама и ще попиша малко да си направя самоанализ на тъпотията от вчера…
И туко-виж съм се опитала да не стигам чак до такива състояния.
Изпитвам огромен гняв в последните години към почти всичко. Постоянно се съобразявам, спазвайки някакви норми на поведение, проявявайки човечност към хората. Постоянно обгрижвам някой. Ако не е дъщеря ми, са всички които по някаква причина се окажат в моя обсег. Остава ми време и за мен, но аз не знам какво да правя със себе си. Всичко, което би могло да ми донесе радост, е свързано с грижа към другите, аз мога и без нищо. Цялата тази грижа е толкова детайлна и не пропускам нищо. Особено, ако видя че нещо не харесва на обекта, към който съм я насочила…, вече край! Усещам чувство на нестабилност и страх, че не съм достатъчно направила и ще бъда отхвърлена.
Всеки път едно и също…
Хората, които завъртам около себе си, винаги отначало са мили, правят един – два пъти нещо мило за мен. Аз се впечатлявам и се втурвам да им върна жеста в знак на благодарност към малкото внимание, с което са ме удостоили. Те, разбира се, това и чакат и бързо се отпускат и започват да се наслаждават на това. Аз, щастлива, че им нося видимо удоволствие започвам да ги гледам под лупа, следя всяко движение, помня всяка дума и започвам да внимавам какво правя, как го правя. Наблюдавам доволни ли са, ако не, се втурвам още неща да правя. Тези хора винаги са едни и същи и започват да приемат това нещо като мое задължение. Аз започвам да давам от малкото, което имам, а те все повече спират да дават и изискват.
Мислих за вчера, за мъжа, с когото съм в момента – Найден. Той има много сходно поведение с това на Мартин – бащата на детето ми. Мислих дали аз все с такива се събирам или ги превръщам в такива… Найден дали се е държал и с бившата си жена така?!
Липсата на себеуважение
Сетих се за неговото отношение тези дни към мен и за моята реакция като цяло и вчера. Установих, че нямам никакво уважение към себе си. За да бъда харесана, съм готова да се смачкам до земята, да се унижа. Нямам ясна представа коя съм, не знам какво искам, дори и да имам малки добродетели и хората да ми ги казват, аз не им вярвам. Не вярвам на никой. Вчера съм позволила да се принизя и да ревнувам от момиче на 26 години, което живее при майка си и баща си. Те я издържат, защото всичко което започне да работи не е за нея. Майка й готви и пере, тя пуши и задължително й се подсигуряват пари за цигари. Сменя мъжете през месец, цялото й лице е в акне и носи един тон фон дьо тен, глупава, слуша чалга. Но Найден й е обърнал внимание. И си мислех, че на него му трябва точно такава. И все тая каква е, аз имам малко повече като стойност от това момиче, но никой не ме избира.
И си мисля днес: та аз толкова ли съм проста?! Имам връзка с него, държа се добре и с уважение, имам работа, дете, дом някакъв, учила съм нещо…, толкова ли нищо от това не струва та се унижавам да ревнувам и да позволявам някой да ми се сърди и да ме игнорира, защото не разбрал сутринта съобщението. И кой някой? Мъж на 40, разведен, живеещ под наем в панел от стая и половина, стиснат, доста глупав като цяло, без възможности, без някакви амбиции, без да изпитва нужда да пътува, учи, без някакви финанси… Той да успява да ме смачка така?! Но ето, че може. И предишният ми партньор ме мачкаше, и майка ми и баща ми, и сестра ми и всички, които са близки около мен.
Как ще се науча да съм себе си?
Как ще се науча да съм със себе си, да съм щастлива и да се уважавам? И аз не знам…
Баба ми вчера ми звъня и й разказах, тя каза че никога не би търпяла такова отношение…, никога! И аз я попитах: а ти какво ще направиш, ако си в такава ситуация? Тя каза, че би затворила страницата с Найден. А аз: е няма ли да ти е гадно? Каза: малко, ден-два ще порева, но я виж колко мъже има. Ако до края на живота си се опитам поне малко да променя от всичко това, ще е най-голямата битка, която ще съм спечелила. Това да не знаеш кой си и какво искаш е ужасно.
Снощи Найден ми писа днес с децата да ходим в Мола до тях, че имало игри за тях вътре. Аз, разбира се, веднага приех. Как ще пропусна да съм с него няколко часа. Сега ставам и се поглеждам – косата ми е за боя, имам нужда от едни нови дънки и една блуза, имам нужда да се погрижа за себе си. Ако отида с дъщеря ми при тях, нищо от тези неща няма да свърша.
И ето, идва питането: и сега какво? Ако не отида, няма да съм откликнала на искането му, но пък ще имам достатъчно време да ме боядисат и да се приведа малко в ред. Обикновено избирам това, което е свързано с другите. Мисля си, че ако не отида, той утре пак ще ме игнорира и тогава за какво ще ми е боята. Това е в моята глава.
Ако мога да променя малко от това сигурно ще се свърши с моето паническо разстройство!”.
