“Прегорексията ме остави на легло за дълго”
Бях бременна във втория месец, когато отключих прегорексия. Това е анорексия по време на бременност.
Първите месеци на бременността ми се отразяваха много зле. Постоянно ми се гадеше от всичко. Повръщах дори и само от вода. Много рядко се чувствах по-добре и тогава използвах да хапна нещо малко. Като цяло привикнах с гладуването и към втория месец на бременността вече бях с прегорексия. Освен че гладувах, вече имах и страхове, свързани с теглото. Не знам как се появиха, но се сетих, че когато бях на 16, бях развила подобно състояние. Бях изпаднала в пълно безапетитие и ми харесваше, че отслабвам. Не знам дали беше анорексия, но някак отшумя с времето. Дали сега е същото?
Опасните симптоми на прегорексия
По-силно беше от мен и нямах контрол. Вече бях на легло, можех с много усилия да отида само до тоалетната. Бях под лекарско наблюдение, на системи. Мъжът ми си взе отпуск, за да ме гледа. Съзнавах колко е опасна прегорексията за бебето, а и за мен, но не можех нищо да направя. Всеки път, когато се опитвах нещо да изям, започвах да усещам тези натрапливи миризми и сякаш нещо ми стягаше гърлото. Нямаше как да е реално, защото усещах миризма дори и във водата.
Психически бях на периоди – имаше моменти, в които много се радвах, че ще имам дете. Но преобладаваха тези, в които ми се искаше да го няма, за да съм добре. Отдавах състоянието си на бременността. А мислите, че ще съм дебела, че мъжът ми ще ме напусне след раждането, че няма да мога да се върна на работа, ме влудяваха. Започнах да правя кризи, в които плачех истерично и исках да абортирам или да се самоубивам. Мъжът ми не можеше да ме успокоява, беше го страх да не направя нещо и извика психотерапевт на консултация.
Консултация вкъщи
Психотерапевтът дойде, а аз дори не можах да стана от леглото. Не виждах смисъл да говоря с него, какво имаше да му кажа?! Достатъчни ми бяха ежедневните лекции на роднини и лекари, които ми обясняваха как ще загубя бебето, ако продължавам така. Противно на очакванията ми психотерапевтът не го направи. Държеше се с мен като с нормален човек, дори не спомена прегорексията. Седяхме в тишина. Странно, но спря да ми се гади за известно време. Прииска ми се да говоря. Просто разказах колко ми е тежко. Усетих подкрепа.
Психотерапевтът се съгласи да ме консултира вкъщи докато се възстановя. Състоянието ми се подобри в известна степен, поне успях да поема отговорност за бременността си. Дадох си сметка, че не съм на 16, че страховете ми са абсурдни превдид ситуацията.
