Прекарах детство в преяждане и развих хиперфагия
Първите симптоми на хиперфагия помня още от детството си…
Живеех на село докато не започнах училище. Родителите ми не искали да ме дават на детска градина, смятали че баба ми ще се грижи по-добре за мен.
Детството ми беше по-различно от това на градските деца. На село живееха предимно възрастни хора, така че отраснах сред тях, а основните ми игри бяха с козите на баба ми и дядо ми. Не мога да кажа, че не съм била щастлива, но си спомням, че изпитвах една огромна празнина – майка ми много ми липсваше.
Храната
Баба ми беше главен готвач по професия, но се пенсионира, за да ме гледа. Беше свикнала да готви за цяло предприятие и продължи да го прави вкъщи. Винаги имаше храна в изобилие, която тя настояваше да бъде изяждана. Аз пък имах огромен апетит. Помня, че постоянно бях гладна – закусвах, обядвах и вечерях по два пъти, в допълнение с безброй междинни закуски. Сякаш запълвах емоционалната празнина с храната. Много обичах топла храна и току-що свареното прясно мляко от козите. Понякога ставах и нощем и “нападах” бурканите със зимнина. Специализирах се в това да съм тиха, за да не събудя дядо и баба и си хапвах тайно филии с лютеница и сладко. С подобно хранене нямаше как да не съм с наднормено тегло, на което баба ми много се радваше, а майка ми негодуваше.
От хиперфагия към анорексия
Бях много тъжна, че на майка ми не й харесва, че съм дебела и се храня с такъв апетит и реших да спазвам диета. Странно занимание за едно детство! Братовчедка ми, която е по-голяма от мен, беше на село за една ваканция и използвах да я питам от кои храни се пълнее и от кои не. Оказа се (според нея), че от всичко се пълнее, освен от плодовете и зеленчуците в градината. Опитах се да мина на тази диета, но много бързо се върнах към хиперфагията – гладът беше ужасяващ, а душевната липса не ме напускаше.
За детството
Бях затворено дете, предпочитах да си играя сама или с животните, и да разговорям с тях. Харесваше ми и да помагам на дядо и баба за селската работа – копаене, садене, поливане. Ставахме много рано сутрин и по цял ден имаше какво да се прави. Нямах играчки, само една кукла от майка ми. Тя я беше ушила. Казваше се Дунда, защото беше дебела. Така прекарах времето си до 7 години, когато нашите ме взеха в София. Беше време за училище.
Много ми липсваше живота на село, но от друга страна бях щастлива, че най-накрая съм с майка ми. Отслабнах доста бързо и апетита ми намаля. Започнах да се храня нормално и много рядко имах симптоми на хиперфагия.
