logo

Over 10 years we helping companies reach their financial and branding goals. Onum is a values-driven SEO agency dedicated.

CONTACTS
ОТ ПРАКТИКАТА Хранителни разтройства

Булимия и самонараняване

Как започна всичко с булимията и самонараняването?

Всичко започна преди три години. Не си спомням да имаше конкретна причина, но изведнъж загубих апетит. Всичко започна преди три години. Не си спомням да имаше конкретна причина, но изведнъж загубих апетит. Повдигаше ми се от все повече храни и в един момент менюто ми се състоеше само от ябълки и понякога някакъв зеленчук. Съвсем естествено започнах да отслабвам, да не се чувствам добре, но най-лошото беше, че много се изморявах от училище и спрях да мога да уча и да се концентрирам. Изплаших се и започнах да се храня. Проблемът беше, че след гладуването качих доста килограми. А апетитът ми все повече се увеличаваше. Имаше периоди, в които буквално се тъпчех с каквото ми попадне. Веднъж ми стана толкова лошо, че единствения изход беше да повърна…

В пика на булимия

След тази случка установих, че се чувствам добре след като повърна. Чувствах лекота в стомаха. Мислих си, че мога да го контролирам, да е само когато наистина преям и ми е тежко. И в началото беше така. Случваше ми се да повърна предизвикано най-много веднъж в седмицата. После изведнъж пак нещо стана. Завърнаха се зверският глад и непрестанните мисли за храна. Вече не можех да контролирам нищо, нито количеството храна, която изяждах, нито множеството пъти на ден, в които преяждах и повръщах. Това ме срина. Ако, докато в периода на гладуване, въпреки всичко успявах да се справя с училище, сега ми беше почти невъзможно. Постоянните мисли за храна – това как да си я набавя, как да прикрия от нашите, че изчезва огромно количество, как да повърна незабелязано – това ме побъркваше. Чувствах се все по-виновна, не можех да се понасям…

Самонараняване

Веднъж, след поредната многочасова криза на преяждане-повръщане, не издържах. Започнах да се удрям, но това не помагаше. За това започнах да си причинявам рани по крайниците – с нокти. Колкото по-виновна се чувствах, толкова по-дълбоки бяха раните. Колкото и нелепо да звучи, минаваше ми от самонараняването. Поне до следващия път. Стигнах до момент, в който през лятото излизах навън с блузи и жилетки и дълги панталони, които да прикриват жестоките рани.
А дали някой разбра? Не! И родителите ми и приятелите ми смятаха, че по-странното ми поведение е част от пубертета. А мен ме беше толкова срам от всичко, че не можех и да си помисля да споделя.

Психотерапия на помощ

След като този ад продължаваше години, вече не издържах и реших да помоля родителите ми да започна психотерапия. Разбира се, измислих си някакви други проблеми за пред тях. Те не виждаха смисъл в това, но поне парите не ги притесняваха и се съгласиха.
В началото ми беше много трудно да говоря с терапевта, но и почти невъзможно да скрия от него какво си причинявам. А и едно от условията да работим беше да не се самонаранявам, сякаш измислено точно за мен!
Когато се доверих и отворих душата си пред един непознат, но разбиращ и приемащ човек, тогава усетих истинската лекота. Поне спрях да се самонаранявам. С храната все още имам кризи, но в пъти по-редки и по-леки от това, което бях преживяла. Но знам, че и това ще отмине!