Спрях да мога да приемам алкохол, но анорексията се задълбочи
Без калориите на алкохола се чувствах много зле и продължих да отслабвам. Стигнах до 33 килограма и, макар че съм с нисък ръст, това си беше тегло доста под нормата. Започнах често да припадам и в един от случайте си бях глътнала езика. Било е през нощта, вкъщи, и моите родители са ме намерили в коридора по щастлива случайност и са успяли да ми помогнат. Спомням си колко бяха изплашени, а аз се чувствах ужасно виновна и безсилна. Знаех, че е време да предприема нещо…
Хоспитализиране
Отидох в болница за изследвания и директно ме приеха. Хемоглобинът ми беше ужасно нисък, което налагаше спешно кръвопреливане. Оказа се, че имам и тежко поражение на бъбреците във фаза почти до хемодиализа. Диагностицираха ме с “Анорексия, неуточнен вид” поради липсата на натрапливите мисли по отношение на теглото. Претърпях множество преливания на кръв, глюкоза, протеини, антибиотик. От това качих 3 килограма, които след като ме изписаха, много бързо загубих.
В търсене на лечение за анорексията
Всичките ми по-близки хора се мобилизираха да ми помогнат да се излекувам. Буквално ме влачеха по разни места – силите ми стигаха да стана от леглото и да отида до тоалетната. Ходих на иглотерапия, ирисова терапия, консултации с диетолог, хомеопат, психиатър; пиех билки, сиропи; дори станах религиозна и започнах да се моля. Нищо не помагаше, имаше краткотрайни периоди, когато физически се чувствах по-добре, но емоционално бях толкова потисната, че отново прибягнах до прием на алкохол. В крайна сметка пак се наложи да бъда хоспитализирана и тогава лекарите почти ме задължиха да започна психотерапия – единствения вариант, който не бях пробвала.
Психотерапия
Идеята за психотерапия не ме ппривличаше изобщо и не направих нищо по въпроса. След поредния ми припадък роднините ми ме заставиха и така започнах психотерапия.
Не беше нищо от това, което си представях. За пръв срещнах човек, който ме разбира – сякаш и той го беше преживял(а не беше), но ме приемаше без обвинения и диагноза! Не чух от него нино веднъж “анорексия” и “алкохолна зависимост”.
Бях амбицирана да се излекувам. Беше много дълъг процес, което е разбираемо, с оглед на продължителността на състоянието ми – близо десет години. Излекуването не дойде с Фокус към храната, а с много подкрепа за това да започна живота си на ново, без зависимости. Разбрах, че истинското спокойствие се крие в самата мен, а не в алкохола, и че апетитът към храната идва с апетита към живота. Оцелях и сега живея!
