Епизод 97
– Мило, имам да черпя. Пуснахме проекта предсрочно и ни дадоха добри премии. И не само за това. Каня те довечера на ресторант. Ще сме само ние. Планирам с парите да купя земя на село и да си направим ферма за охлюви. Какво ще кажеш?… Хайде, защо мълчиш?
– Гоше, не знам какво да кажа…
– Добре де, шегувам се. За охлювите. Всъщност идеята ми е да създам софтуер за форматиране на цици и да го продавам. Включва си произволна мацка чипа в главата и за няколко дена софтуерът форматира бюста ѝ и го прави почти като твоя, без тя да си мръдне пръста. Ще стана милионер! Ще си купим замък. Мисля нощес да ти взема мярка от циците.
– …………
– Добре де, шегувам се, не се цупи. Но с премиите и ресторанта си е така. А ако се реализира идеята, която разработвам, ще имам достатъчно пари, които да ми стигнат до края на живота… ако не купя нещо. Нали можеш? Да ти звънна към осем да тръгваме?
– Оххх… Добре, добре.
– Чао, до довечера!
Лъчезарният глас на Гошо изчезва в слушалката. Програмистките шеги понякога ми идват в повече. Особено сега, като съм подложена на тях денонощно. Няма къде да избягам от тях.
Сещам се какво ми каза Магьосникът: „Ако няма къде да отидеш, ела на себе си!“
Наистина, в сравнение с повечето програмисти е слънце, но все пак си е програмист. И в сравнение с повечето мъже на наша възраст, които познавам, също е слънце. Само като се сетя за Неделчо и Велизар!
Но нещо става и с тях напоследък. Направи ми впечатление, че на Великден се държаха доста мъжки. Особено Велизар. Неделчовата жена много го пази. Казва се Йорданка. Пухкава дебеланка над 35, на пръв поглед безобидна, но погледът ѝ свети като на орлица. Разбрах, че имала две деца от първия си брак. Момчета, на 13 и на 15 години. Сега е разведена. Леля Елисавета по погледи не ѝ се дава, но не смее нищо да каже. Страх я е, че ако си отвори устата, веднага пак ще ѝ отмъкнат Неделчо, и може да не го види повече. Постоянно прави маневри да остане насаме с него, но Данчето винаги се оказва някъде там. Следобеда на Великден си тръгнаха от вилата с нейната кола и отказаха да кажат къде отиват. Горката леля Елисавета пак е в сълзи.
А Велизар, откакто се изнесе от нашите, само си мълчи. Оставя Мама да му пълни чинията, но ядѐ малко и не коментира. Говорят си с Гошо от време на време. И той си тръгна веднага след Великден. С Гошо го откарахме до Валери. Мълча̀ по пътя.
Аз продължавам да съм в особено настроение. Ходих да гледам апартаменти под наем.
От десетте, които ми пратиха, огледах пет, а става само един. Той ми хареса. На две улици е от офиса. Мога да си ходя на работа пеша. На третия етаж е, в нова сграда. Голямо помещение за дневна и кухня и една спалня. Кухнята не е най-удобната възможна, но аз, така или иначе, нямам намерение да правя мусака. За рязане на салати е идеална. Отоплението е с климатик. Малко ме дразни червената изкуствена кожа на диваните. Спалнята е малка, с голямо легло, което я запълва почти изцяло, и голям гардероб. Има и гараж, дава се допълнително. Наемът ме устройва. Обещах на брокера, че утре до 10 ч. ще му се обадя. Казах му, че сделката е на 95% сигурна. Не знам защо му казах така. Трябваше направо да му дам капаро. Нищо, и утре не е късно.
– Мило, слизай с асансьора. Чакам те долу.
Отиваме в посока към Бояна. В този ресторант не съм била преди. Много е изискано. Кухнята е гурме, впечатлена съм. Гошо досега не ме е канил на такова място.
– Слушай сега да ти разправям. Сещаш ли се, дето Валери ме запозна с едни финландци? Те са спечелили международен проект за разработване на система за подобряване на мултитаскинга на мозъка чрез образователни игри. Ще им трябват много хора. Тогава, като се виждахме с тях, са ни харесали и се свързаха с нас. Поискаха да им пратя, по каквото съм работил. Предлагат ни с Валери да се включим в проекта. Сумата, която предлагат, е достатъчна, за да можем да си направим собствен офис, да купим техника и да наемем няколко души за около година, колкото е срокът на първоначалния договор. Ще трябва да напусна компанията. Ако всичко се развие добре, ще започна да изкарвам няколко пъти повече, отколкото в момента. Говорихме с трима смотаняци, които се занимават с подобни неща. Много са добри. Съгласни са да работят за нас. Дано да се разберем. Ако не се получи, ще търсим други. Така или иначе, аз ще движа основната част от програмирането. Валери ще търси следващи проекти, ще се захване с организацията, комуникацията, счетоводството и каквото още има нужда. Какво ще кажеш? Много се кефя! От много време си мечтая да се махна от фирмата и да направя нещо свое. Вярно, че работя по доста дребни частни проекти през цялото време, но сега имам възможност напълно да се отделя!
Записах MBA, by the way. Май не съм ти казвал. Вече изкарах първия семестър.
Гледам Гошо и се чудя – той ли е, не е ли? Сякаш изведнъж е пораснал с десет години. Даже гласът му ми се струва променен, някак по-плътен.
– Елица! Не е ли страхотно?! Мисля да се оженим в началото на септември. Какво ще кажеш? Бейби, един ден ще ти купя замък! Ти ще си го избереш! – Смее се щастливо. Отивам при него, прегръщам го и се целуваме. Келнерът четири пъти тръгва към нас и се връща. Накрая Гошо ме отлепва, намества ме на моя стол, оправя ми прическата и го вика. Все пак, да си свърши работата, човекът.
Всичко е невероятно вкусно. Пием шампанско. Келнерът постоянно ми долива чашата. Говорим си за някакви неща. Не знам точно за какво, но е много приятно. Прибирането изобщо не го помня.
В 9:30 на следващата сутрин звъни телефонът. Трудно фокусирам върху екрана. Непознат номер. Брокерът, за апартамента под наем. Казвам му, че сделката отпада.
Каква е причината да се откажа ли? Ами, предложиха ми замък, безплатно!
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
