Епизод 88
„Минаха само пет дена от тиймбилдинга, а имам чувството, че са минали векове. Случките валят една след друга като порой и вече съвсем не знам къде съм. Всъщност, можеше да е много по-зле. След като паднаха от 15 метра височина, всички „герои“ са живи, детоксикирани и само двама от петимата са настанени в частна болница, със счупени ребра и крака. Гошо каза, че дори били супер доволни, особено след като пръстите на ръцете им се оказали здрави и лекарите разрешили да им занесат лаптопите. Лежали си в една стая и работели, все едно са хоум офис. Нямало нужда да стават от леглата и да ползват почивка. Красиви сестри им носели храна и напитки и им правели тоалет. Искали да останат там до пенсия. Ако въобще се пенсионират програмистите…… Другите трима са си вече благополучно вкъщи, натъртени и насинени. Отказали болничен. Имали много работа и не искали да изостават. Луди хора!!! Деската предлага да отидем на свиждане в болницата. Изключено!
Голям късмет е било, че Нечко е планински спасител, умее да оказва първа помощ и да извлича пострадали от пропасти.
Ако не бил той и двамата му помощници Гошо и Валери, щяло да се наложи да изчакат поне 2-3 часа, докато местните спасители успеят да реагират. Пропастта, в която бяха паднали, е трудно достъпна. Гошо обаче казва, че на колегите нямало да им е проблем да изчакат, защото били не само пияни, а и надрусани с „магически“ гъби, които намерили в гората през нощта. Дори се разсърдили, че спасителите им пречат на „трипа“?!?!?!?! Като ги закарали в отделението по токсикология, представили на персонала някакво свое гениално хрумване, че за да се преодолее глобалното замърсяване, боклуците трябвало да се разхвърлят, а не да се събират. Тримата подвижни отишли, извадили всички боклуци от най-близкото кошче и старателно ги разхвърляли наоколо, така че да покрият максимална площ от стаята, за ужас на сестрите и лекарите.“
Поглеждам Магьосника. Не изглежда потресен. Сещам се, че в психиатрията вероятно вижда доста по-странни неща.
„Всички ходят из офиса някак бавно и внимателно. Няма разговори и коментари, а пушкомът зее зловещо празен.
Протежето реве пети ден. Странното е, че това никак не пречи на работата ѝ.
Забелязах, че като звънне телефонът, сълзите ѝ моментално пресъхват и гласът ѝ става обичайният. Като я попитат за някоя таблица или среща, се случва същото. Щом човекът излезе от офиса или затвори телефона, сълзите и хълцанията стартират отново. Казва, че ѝ е мъчно за програмистите, после добавя, че винаги ще свързва случката с предложението на Валери и пръстенът ще бъде символ на „катастрофална промяна“, че мигът е „замърсен“ и накрая, че уволнението на Шефа било върхът и тя не знаела дали ще го преживее. Всъщност и аз не знам. Това беше шокът на шоковете! Уволниха го човека, все едно той е наливал алкохола в програмиските гърла, нахранил ги е собственоръчно с отровни гъби и после ги е сурнал по нанадолнището. Ама все някой трябва да го отнесе. Откаченото е, че Шефът е абсолютно доволен. Най-сетне щял да отиде да живее в някакво село с незапомнящо се име, да построи „шато“ и да произвежда собствена марка висококачествено вино. Жена му отдавна настоявала. Освен това му било детска мечта да има замък и ни закле да отидем да му опитаме реколтата. Протежето се хвърли върху него и започна да напоява ревера на сакото му със сълзи, сополи и лиги. Отказах да гледам!
Отидох си в кабинета и разсъждавах върху това, че отделът отново е без началник. Не ми хрумваше кой би могъл да го поеме.
Гошо се обади да каже, че е дошъл да ме вземе с колата и точно в този момент Протежето буквално ВЛЕТЯ в кабинета ми и с най-спокоен тон СЪОБЩИ, че
Бордът на директорите ме чака за среща ВЕДНАГА.
„…………………….., така че смятаме ТЕБ за най-подходяща да оглавиш Маркетинг отдела. Обмисляме да ти възложим външните пазари, както и да ръководиш международните проекти на рекламния отдел. Ще имаш пълната свобода да сформираш екипа си, разбира се. Можеш да подбереш тези служители, които смяташ, че са най-ефективни и творчески настроени. Заплатата и бонусите си ги умножи по пет….. Ако искаш кола, кажи! Ще има пътуване и командировки, разбира се! Ако искаш, би могла да вземеш кабинета на бившия ти шеф. Очакваме отговора ти до петък, разбира се!…………………………….“
Това е всичко, което запомних!
Затова те помолих да преместим часа от събота за днес. Не знам какво да правя. Чувствам се разбита. В момента изобщо нямам идея какво се случва. Главата ми е тотално празна. Въображението се е свряло в някоя дупка и сигурно трепери като лист, плюе си в пазвата и се кръсти. Страхливка!!!!! Единственото, което се сетих да кажа на Гошо, когато слязох при него е, преди края на първата бутилка вино да не ме пита нищо, и че когато отворим втората, сама ще му кажа. Той само кимна и потегли.
Нощта беше безкрайна, безсънна и без абсолютно никакви отговори.“
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
