Епизод 34
Не знам с какво да изстържа тъпата лютеница изпод ноктите! Мих си ръцете не знам колко пъти, кожата ми се изтърка вече, а под ноктите си стои кално червеникаво кафяво!
Обаждам се на мама. “Еличка, от миналата седмица те чакам да дойдеш в магазина. Защо си толкова неуслужлива? Никой от нас не е такъв! Баща ти, донякъде…” “Мамо, не е така. Нали знаеш, че ходихме до Търново. Сварихме ЕДИН ТОН зимнина! Не мога да си изтъркам червеното изпод ноктите. Какво да направя?” Мама млъква за една секунда, явно ѝ дожалява за мен. “Тия хора, не ги ли е срам! Да ми тормозят момичето по този начин! Ако знаех, щях да се разправям с тях. Ама и ти си си виновна. Защо не ми каза навреме?” И на мен ми дожалява за себе си. Следващия път непременно ще ѝ кажа. “Мамо, с какво се чисти лютеница?” “Със сода, Еличка. И с някаква четка, още по-добре става. Татко ти много ме тревожи напоследък. Ела днеска, искам да ти разкажа…”
А сега де? Откъде да намеря такава малка четка? Содата я намирам, в шкафа при подправките. И да, четката за зъби на Гошо ще свърши работа. Успявам да сменя цвета от кафяво-червен на светло-оранжев. Все е нещо! Четката за зъби също става оранжева. Дотук всичко е горе-долу добре. Гошо още спи, връщам четката за зъби в банята. Пуша на балкона и влизам.
Телефонът на Гошо звъни. Пак е майка му! В седем сутринта!
Гошо мърмори и вдига. От спалнята се чува тревожният глас на майка му в телефонната слушалка. Не знам точно какво казва, но е неспирно дълго изречение с монотонност, от която ми се доспива. Ако го попитам какво е казала майка му, винаги казва “Нищо.”
След малко той пристига в кухнята. Кафето е готово. Сипвам в чашите. “Елке, отиваме в Търново на погребение. Вуйчо Слави е починал неочаквано.” Сякаш гръм ме удря. Разтрепервам се цялата и се облягам на диванчето, за да не падна.
Мама има едни снимки, от погребението на баба Серафимка. Като бях малка ги гледах. Беше ме страх и срам от големите. Гледах ги тайно, да не ме хванат. Бабата лежи една такава бяла и страшна, заградена с цветя.
Веднъж ме заведоха на погребение. Много се уплаших. Всички бяха с черни дрехи. Много хора плачеха. Някои хълцаха, някои стояха тихо и сълзите им се стичаха. Тези вторите май бяха по-страшни. Аз също се разплаках, изведнъж ми стана много тъжно и на мене и не можех да спра. После не помня много, само, че ме заведоха в къщи.
Излизам на балкона и започвам да пуша. Изпушвам три цигари една след друга. От дима ми люти в очите. Завива ми се свят. Влизам пак вътре. Плаче ми се. Сядам на диванчето и започвам да плача. Сякаш се връщам там, на погребението. Гошо ме гледа стреснато. Пита ме какво става. Не мога да му отговоря. Хълцам. Той ме прегръща. Казвам му, че много ме е страх от погребения. “А, това ли било? Ами недей да идваш тогава. Вуйчо Слави и майка бяха скарани от години. Никой нищо няма да каже, ако не дойдеш. Аз ще отида сам.”
Постепенно се успокоявам, но ми е тъжно. Време е да тръгвам за офиса.
Само това оставаше, снощи се прибрахме и днес да тръгна пак за Търново. На погребение! Гошо се облича и излизаме. Взема си кафе в една чаша, ще си го пие по пътя за Търново. Оставя ме в офиса и продължава. Звъня му два пъти през деня, но не вдига. Залисвам се по срещи за бюджетите и го забравям.
Прибира се привечер. Изглежда странно. Един такъв блед и тих. Питам го какво става. Не отговаря. Тъпо е да го питам как е минало погребението. А и хич не искам да знам. Ядем хляб и лютеница. Био-екологична. И корнишони. Лягаме си рано. Не ми обръща никакво внимание, лежи, държи лаптопа, но не го вижда, гледа в една точка, в стената. Гледам си фейса на телефона. Оказва се, че доста хора в групата за паникьори обичат да карат кола. По едно време го забелязвам, че си хваща китката, сякаш си мери пулса. Вижда, че го гледам и спира. Обръща се на другата страна. Много е блед. Омръзва ми да го питам какво става. Ако иска, сам ще ми каже. Гася лампата и се увивам в чистия чаршаф. Моля се да не сънувам баба Серафимка.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
