Епизод 100
С Въображението залагаме каква ще е реакцията на Гошо, като се прибере и види Животното. Чувам вратата на асансьора, Гошо влиза.
Гледа с оцъклени очи и не мърда от вратата, все едно съм заразна. „Дай една целувка, де!“ Продължава да мълчи и да се пули. „Елицо, ти съвсем ли откачи? И какво е това, да го ‘ба?!“ Става ми смешно. Обикновено сме в обратната позиция. Аз се пуля и вкисвам, а на него му е забавно. Даже допреди няма и година ми се подиграваше, ако се разтреса с паника или се развикам, че отивам в спешното. Беше истински паметник на спокойствието и беше пълен с подходящи за случките вицове. Наблюдавам окръжността на очите и ъгъла на отворената му уста.
„Ами, мило, това е зайче!
Казва се Орнела. Още е малка и много игрива. Цял час се гушка в мен и издава едни такива сладки звуци. Души наоколо като куче и подскача като….. ами като заек. Ще трябва да приберем всички кабели, които са по земята, за да не ги наяде. Може да я удари ток. Разбираш ли?? Има си заешка храна. Не трябва да ѝ даваме моркови, заради нитратите. Организъмчето ѝ още не е укрепнало и ще стане беля, тоест разстройство в най-добрия случай. В най-лошия ще умре! А НИЕ не искаме това… Виж колко е сладка!! Ела да ти покажа клетката. Истински шедьовър. Направена е като замък за принцеса, нали е невероятна! Ела де, стига си стоял на вратата! Не знам какво да правим с пикането и дарадонките. Истинска машина за дарадонки е! Както си подскача, зад нея остава пътечка…. Сигурно ги оставя, за да не забрави пътя обратно. Като Хензел и Гретел. От един час е тук, а вече прах килима, двете одеяла на дивана, дивана и възглавниците от спалнята. Миризмата на белина е от това. Не се сетих да питам за заешки памперси. Ако не бълваше цялата тая гадост отзад щеше да е прекрасна. Ще измисля нещо с дамски превръзки и ластик.“
Орнела е стигнала с подскоци до краката му и тъкмо нагризва връзката на лявата му обувка. В тоя момент лицето му придобива израз, който не успявам да разкодирам, но веднага разпознавам намерението на десния му крак, който вече се вдига от пода и набира скорост.
Скачам и в последния момент грабвам Орнела с част от връзката в сладката ѝ муцунка. „Стига де! Какво ти става? Нямаше да я ритнеш, нали? Обещах да взема от магазина една животинка и да се грижа за нея, докато Мама се оправи. Имаше две зайчета, няколко морски свинчета, сиамско коте и риби. Късметът се падна на Орнела. Ти какво мислиш? Гоше! Кажи нещо, де……“
След няколко секунди лицето му грейва.
„Няма проблем. Ако веднъж на два месеца ме посрещаш по розово бельо и заешки ушички, може да си я оставиш за постоянно.“
***
Откакто Мама се разболя, ходя през вечер до тях. Татко си е взел отпуска и е при нея през цялото време. Заведе я при всички лекари, при които трябваше. Тя има някакъв проблем със сърцето. Може да се наложи да я оперират, но засега само ще пие лекарства и ще си почива. През първите дни не искаше да говори с Татко изобщо. На петия ден му проговаря, точно когато съм там. Пита го за Велизар. Той я успокоява, че Велизар живее при приятел, започнал е работа и си търси квартира. Не е гладен, не е жаден и даже крои планове да си купи телефон и компютър. Аз потвърждавам думите му. Това донякъде успокоява Мама, донякъде я изненадва. Татко казва, че ѝ го повтаря от един месец, а тя не иска да го чуе. Той ни оставя двете и отива да пазарува.
Мама кашля мъчително. Хваща ме за ръката.
„Еличке, аз не съм ти казвала, но на мен като дете хич не ми беше лесно. Знаеш, ние сме четири деца. Когато бяхме малки, животът не беше като сега. Нямаше молове, телевизия гледахме от време на време у съседите, телефон ни дадоха, след като се роди леля ти Елисавета. Бедни бяхме. Често ядяхме „циганска баница“, като нямаше друго. Ти нали знаеш какво е това. Правила съм ти. Филийка с олио, сол и червен пипер. Баща ни не беше съвсем човек на място, нямаше постоянна работа. Много се измъчи клетата ни майка – твойта баба Ефросинка. Светица е тя. С леля ти Евдокия оставахме двете сами в къщи, докато майка и татко бяха на работа. Трябваше да носим дърва и да палим печката. Аз бях съвсем малка тогава. Едвам носех една цепеница. Тя готвеше, переше. За да разбърква яденето, се качваше на стол.
Веднъж дръпнах тенджерата от печката и се изгорих. Добре, че се изля отстрани, а не върху мен.
Много изстрада леля ти Евдокия. А сега второто момче, дето го осиновиха, взело да се занимава с наркотици! Боже, боже… Милата, направила е страница във Фейсбук, за борба с тази напаст наркотиците. Като умря татко, дойде баба от село да ни пази. Много сме работили, още от малки. Ето такъв ни беше животът. И затова, като се родихте вие, исках всичко да направя, но да нямате трудности като нашите. Добро исках да ви направя, но може би не съм била права в това. Всъщност не е толкова лошо, че татко ти постегна брат ти. Много го бях разглезила. Сега си давам сметка. Не беше добре за него така да живее, затворен в къщи. Бурите карат дъба да пуска по-дълбоки корени. Ето че си е намерил приятел, започнал работа. Това са хубави неща. Току-виж и някоя мома го хареса. Много по-добре е да имаш няколко хиляди в банката, отколкото милиони в главата.“
Мама се изморява от говоренето и започва да кашля.
Става съвсем тъмно. Само от уличните лампи идва светлина. Тя е напълно достатъчна и не ставам да паля лампите. А и не искам! Има нещо сакрално в цялата картина и решавам да не променям нищо. Светлината отвън, дишането на Мама, огромните сенки в хола, всичко това ме кара хем да потръпвам, хем да се отпусна. Дори Въображението е съгласно, стои съвсем кротко и кима замислено от време на време. Продължаваме да стоим така в пълно мълчание няколко минути, няма какво да се каже или направи.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
