Епизод 96
„За какво са ѝ на майка ти НАШИЯТ леген и пластмасовата ни кофа?“
Приповдигнатото настроение на Гошо е обратно пропорционално на моето. Средата на април е. Рано сутрин навън е още тъмно и студено. Отврат! Поглеждам го и съм готова да се разфуча. Но си представям как тази усмивка увяхва и не се появява още няколко часа, и се отказвам. Все едно не помни как на миналия Великден Мама, две от лелите и баба месиха козунака в легени. Не знам неговата майка как точно си прави козунаците и боядисва яйцата, но с моята Великден минава по нейния начин. Лесно му е на Георги да ни закара до вилата с легена и кофата, и после да е свободен да си лови риба.
Ние с Мама, две от лелите и баба ще боядисаме 135 яйца (много е важно да останат здрави), ще замесим 10 кг. брашно за козунаци и ще сготвим 7 кг картофи за агнешкото…… Дворът на Къщата е огромен и Татко каза, че щял да подготви някакво огнище, където да върти чевермето. Гошо вече няма търпение да тръгваме, заради идеята да се прави огнище, сладките приказки с Татко и, естествено, рибата, а аз още не съм станала…. Сигурна съм, че не искам да ходя. Магьосникът беше казал, че не съм длъжна. Да бе! Даже Въображението не успява да измисли сценарий, в който казвам на Мама, че няма да бъдем с тях на Великден. Или на Коледа. Или на Цветница. Или на рождения ден на Татко, баба, Вельо, и въобще всички. Или просто на някой имен ден, описан в календара….
„Мило, ставай де! Вече е 4:30. Искам да сме там преди 6 часа. Ако не ти се ходи, просто кажи. Аз имам какво да правя днеска.“
Представям си как казвам на Мама по телефона, че няма да отидем. Това ме стряска и последните остатъци от съня отлитат. Скачам. Естествено, че кафето е блудкаво. Бързам и просто се обличам с нещо, един нокът ми се чупи и настроението ми продължава да пада. Как ще издържа ДВА ДЕНА с Мама, лели, Вельо, Неделчо с жена му и БАБА? Гошо вече сваля багажа към колата, а аз продължавам да се мотая съвсем целенасочено. Нещо търся, но все още не знам какво. Гошо чака отвън… Тъкмо заключвам вратата, когато се сещам. В хладилника има половин бутилка водка, стои си от две години. Връщам се и отпивам половината от половината…. Не съм сигурна, че усещам нещо. Явно е изветряла.
Навън улиците са тотално празни и някак нямам усещания и претенции към скоростта, с която Гошо кара първо из града, а после на магистралата. Само го питам дали бърза. Хили се….
Мисля си за срещата вчера. Рени и Деската я организираха. Рени най-сетне успя да дойде в България, след повече от година. Дори беше сама! Стивън отишъл някъде по бизнес, бебето с детегледачка. Така че бяхме аз, Рени, Деската, Протежето, една от Фръцлите и Дафи, приятелка на Рени от детството. Всички се бяхме нагласили. Получи се малко носталгично, като абсолвентска вечер. Сякаш изведнъж животът повлече всяка от нас нанякъде. Протежето раздаде покани за сватбата. В крайна сметка Валери се е наложил и са отпечатали повече от 60. Поканите са много красиви, точно както си ги представях – от бял гланцов картон, с панделка в златно и кремаво.
Малко ми стана криво, че тъпият Валери ще се ожени преди нас с Гошо. Ако ние въобще ще се женим.
След това имаше малко общи приказки. Всички ме разпитваха за Магьосника. Какво било да се ходи на психотерапевт, за какви неща сме си говорели. Протежето слушаше особено внимателно и поиска да ѝ дам неговия телефон. С Валери искали също да започнат да ходят при него. Дафи пита Рени дали знае нещо за новата болест, която тръгнала от Китай и всички там били под карантина. Рени се смя, потвърди, че е чула и каза, че нея я ловял само сребърен куршум.
Вдигнахме няколко наздравици за заминаването на Деската. Те продадоха жилището, където живеех преди и си купиха къща някъде около Кьолн. Нечко щял да работи в някакъв медицински център за… заготовки за присаждане на човешка кожа… доколкото разбрах. Деската мисли да направи там филиал на фирмата ни, но може би първо искала „да роди още 2-3 деца“. Нямаше какво да кажа. Мълчах си и се опитвах да изглеждам въодушевена. Мълчанието ми мина незабелязано в цялото кудкудякане. Нещо ми става напоследък. Тези наши сбирки не ме радват, както преди. Някак не мога да се вживея в общата еуфория.
Деската разказа за къщата и ни показа снимки. Направена е като от кубчета, облечени в сиво дърво, на един етаж. Прозорците са от земята до покрива. В средата един по-голям куб за хол, отстрани няколко по-малки, където са спалните и баните. Модерно, но студено за мен. Има голям двор, с дървета и цветя. Наблизо спирали някакви влакчета и децата щели сами да ходят на училище. Тъкмо бях започнала да се въодушевявам за заминаването на Деската, и
Рени се похвали, че пак била бременна. Това, незнайно защо, ме разстрои. Тръгнах си от вечерята напълно сдухана и объркана.
Докато мисля за тези неща, пристигаме на вилата. Целият двор гъмжи от хора. Успявам да отвърна на една целувка, но не уцелвам съответната буза и млясвам във въздуха. Чудесно, водката действа….. Гошо разтоварва багажа и щастлив носи легена и кофата на Мама. Надявам се да полегна, защото започва да ми става лошо. Вие ми се свят и говоря нечленоразделно. Вместо обаче да ме оставят на мира, ми връчват да смесвам продуктите за козунаха в строго определен ред. Мисля, че е грешка! Трябва да чупя внимателно яйцата, да затоплям млякото със захарта – също внимателно. Пробвам го на вкус. Топло и сладко. Харесва ми! Разбърквам всичко в кофата, после разпределям тестото в дузина легени да втасва. Изведнъж ми става забавно. Заигравам се с тестото, което се увива, плъзга, усуква и лепи по масата, кофата и косата ми. Баба ме фиксира с поглед! Ухилвам ѝ се и муча нещо в смисъл, че аз също много се радвам да я видя…
Пращат ме да си легна, с уговорката, че когато се наспя и изтрезнея, ще давам обяснения. Защо съм пияна в шест и половина сутринта в деня преди Великден…
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
