Епизод 101
След всичките спорове, Валери и Протежето най-сетне решиха компромисно, че сватбата им ще е на язовир. Поканиха всичките 60 човека, за които настояваше Валери. Половината от тях ще сме в луксозни вили, другата половина – на палатки. Същински селски събор! Или не, по-скоро циганска сватба. Планира се да продължи три дена! Мисля, че прекалиха. Очаквам всякакви простотии да се случат. Една групичка от „приятелите на Валерката“ пристигат с ужасни шумни мотоциклети, целите окичени с черепи и емблеми, с дълги бради, като джуджета от някакъв долнопробен фентъзи роман. Още с пристигането си отварят гърла, започват да наливат вътре чудовищни количества бира и да вадят ужасни ревове.
Когато отивам да им се скарам, млъкват за десетина секунди, след което реват поне десет минути, без да спират. Нямам думи!!!!
Иначе вилите ми харесват. Във финландски стил, направени са от цели дървени трупи, които се виждат и отвън, и отвътре. Всичко е много пипнато. Рени помогна на Протежето да ги избере. Тя също е тук, със Стивън и бебето. Бебето вече не е съвсем бебе. Бяло-русо, като баща си. Ходи с патешка походка, оглежда внимателно всичко и безпогрешно се насочва към най-калната локва. Рени го оставя да щъка, където си иска. По едно време стига до групичката с моторите, гледа ги, слуша ги известно време как реват и избухва в отвратителни писъци. Втурвам се да го спасявам, но Рени ме спира и казва, че това било признак на най-голяма радост (?!!!).
Деската и Нечко са в палатковия лагер. И децата са с тях. Те вече попораснаха и физиономиите им не са постоянно омазани. Има и десетина други деца, на различни възрасти. Всичките доста бързо се запознават помежду си и веднага измислят някаква игра с тичане и хвърляне на камъни и пръчки. Момичетата пищят и бягат, момчетата ги замерят. Страхотно!
Всички алеи са настлани с неравни каменни плочи. Планът ми да се преоблека в официална рокля и фини токчета за вечерята не е адекватен. Оставам си с дънките и удобните маратонки-платформи, за да мога да преодолявам калдаръмите. Първата вечер започва в ресторанта, но доста скоро пространството вътре става тясно за пийналите герои, а и вътре не се пуши. С Гошо, като кумове, вдигаме наздравици и викаме „Горчиво“, както си му е редът. Протежето грее! Всъщност е много красива, нежно красива, но рядко показва красотата си.
Не знам, или виното е странно, или нещо се разболявам. Не ми допада миризмата му. Не успявам да изпия и две глътки.
Отивам да проверя какво прави Гошо. Той участва в оживен разговор с Валери и няколко други момчета. Спирам да ги послушам, без надежда, че ще разбера нещо. Всъщност, разбирам доста неща, но това, което разбирам, ми докарва паническа атака! Монката поддържал връзка с някакъв човек от Малайзия, който му давал информация за нов и много опасен вирус, избухнал в Китай. Цели градове в Китай били под карантина, но все още се опитвали да го скрият от медиите, за да не „засенчва лицето на Партията“ в очите на света. Гошо се смее и казва, че Монката е по-осведомен от Бойко Борисов. Тук цялата група избухва в истеричен смях и нищо повече не успявам да разбера. Сядам на един стол до прозореца на ресторанта и се опитвам да се поуспокоя. Продължава да ми се гади. Оставам от приличие до единайсет и половина вечерта, после тихо се измъквам, вземам душ и си лягам в тихата спалня във вилата. Дюшекът е много удобен, а завивката и възглавниците са пухкави, меки и миришат на чисто. Докато потъвам в съня, смътно дочувам ревове със затихващи децибели.
Сутринта на следващия ден е ясна и чиста, въздухът е прозрачен, тревата и дърветата са покрити с капчици роса, които блестят на слънцето като скъпоценности. Гошо спи дълбоко. Не знам кога си е легнал. Обличам се и излизам навън. Около ресторанта персоналът довършва чистенето след вчерашната веселба. Май само аз съм будна. Решавам да се разходя малко по един път, постлан с камъчета, който обикаля язовира. Малко след изхода подминавам групата с моторите, заспали на купчини един върху друг. На десетина метра съм от тях, но ме блъсва миризма на алкохол. Отдалечавам се с бърза крачка. Качвам се на колата и си правя хубава разходка за около час. После се връщам обратно. Все още всички спят.
Поръчвам си кафе и вода от бара. Вземам си ги в стаята и сядам да прегледам мейла и два доклада. Сватбата започва да ми харесва.
Отварям фейсбук и виждам, че наистина пишат неща за някакъв вирус, който избухнал в Китай. Имало опасност от пандемия! Ужас!!! Вече имало случаи в три европейски страни. Очаквало се всеки момент да дойде и при нас! Мислех, че са просто поредните странни програмистки шеги… Започвало с висока температура и кашлица. Усещам, че ме свива гърлото. Рязко ми става зле. Отивам и лягам при Гошо. Той продължава да спи дълбоко. Лежа и гледам резбования таван, с декоративни цветя. Въображението ми пробутва картинки на вируси, целите в пъпки и пипала, както ги представят във фейсбук. Вирусите пъплят по тавана и поглъщат цветята от дърворезбата. Явно съм задрямала. Събуждам се по обяд, обляна в пот.
Гошо се е разбрал с Валери да направи прощално парти с колегите си от компанията на втората вечер. Те са десетина души. Пристигат към седем вечерта. Изненадвам се, че с тях идва и братчето ми Велизар. Питам Гошо – оказва се, че двамата с Валери са го поканили. Гледай ти, кога станаха близки?!
Втората вечер веселбата ескалира. Свежата група програмисти, които се присъединяват, трябва да бъдат информирани и въвлечени в обсъжданите теми. Най-много им допада темата за вируса.
Монката е главният герой. И някой си Thunder-a. Този за първи път чувам да го споменават.
По-късно вечерта, пийнала и напушена, Деската се вихри. Държи прощална реч, преди заминаването им за Берлин. Много е сладкодумна, няколко човека я вдигат и я слагат върху покрива на беседката, като на трибуна. Това я разгорещява още повече. Сеща се за бившия ни Шеф. Разказва на слушателите за него. Какъв готин човек е. „Да обичаш, когато те обичат, е човешко. Да мразиш, когато те обичат, е жестоко. Да обичаш, когато те мразят, е велико!“ – продължава Деската. В този момент Нечко я уцелва с тапа от шампанско. Явно смята, че ѝ е време да спира. Сваля я от покрива и пак вдигаме наздравици и викаме „Горчиво“. Всички се целуват.
Групичката брадати „джуджета“ реват „Аз съм Сънчо“ на детето на Рени. То е супер въодушевено. Пищи и подскача. Стивън се присъединява към хора. Като добър татко, той е научил тази българска песничка. Накрая детето е толкова изморено, че просто пада и заспива на поляната. Изнасят го.
След това всичко ми се слива във весела и ужасно шумна какафония.
Не ми допадаше идеята за тази сватба, но всъщност, добре се получи, че се събрахме. И веселбата добре ни се получи. Сякаш знаехме, че ще е последна за това лято.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
