Епизод 5
Зазорява се. В точния момент, в който отминаваме границата и влизаме в обхвата на А1, телефонът запява „Мила моя мамо“. Изтръпвам. Още не съм казала на Гошо. Вдигам телефона:
- – Слънчице, радвам се, че вече си в България, да не те мисля по магистралите. Цяла нощ повтарях мантрата шанти пат и се кръстих. Да ти се оплача, брат ти се държи ужасно с мене. От една седмица не ми дава да му изпера анцуга… – гласът на мама потреперва в слушалката.
- – Може би е решил да се опита да порасне? – подмятам иронично.
- – Излиза вечер някъде и го няма с часове. Дори не ми казва къде отива. Подуших го. Не мирише на алкохол. Сигурно е започнал да взима наркотици!
- – Изглежда ли ти дрогиран?
- – Не. Съвсем трезвен изглежда. Много ме е страх!!!
- – Мамо, той е голям човек. На 24 години може да прави каквото си иска.
- – Е, не може ли поне да ми каже къде ходи. И да се прибира по-навреме. Знаеш какви неща стават по улиците. Както и да е. Те кацат днес в 19:40. Ще ги докарате първо тука, после ще ги заведете до хотела. Измислила ли си вече къде ще ги водиш?
- – Мамо, нищо не съм измислила, кога?!
- – Разчитам на теб. Ти си човекът с най-добрия английски в семейството.
- – Мамо, не съм…
- – Хайде, да не те задържам на телефона. Минете да ви дам солен кекс, да има какво да ядете днес – разговорът приключва. Затваря.
Гледам телефона и мисля.
Поемам дълбоко въздух и казвам:
- – Мило, довечера пристига леля ми от Тексас с мъжа си милионер и три от децата им. Обещах на мама да се занимаваме с тях, докато са в София. Ще си тръгнат след три дни.
Гошо ми е сърдит, откакто ходихме на партито в онази къща на острова. Питах го защо, нищо не казва. Рени също не иска нищо да ми каже. Е, поне му съобщих новината. Отбиваме се при мама за солен кекс. Черпи ни с кюфтета по чирпански. Звучи ужасно, но тя ги прави много вкусни, от телешка кайма без мазнина. В един момент забелязвам, че Гошо го няма. Ставам да видя къде е и го мярвам през прозореца как вади колелото от багажника. Не мога да повярвам! Май се готви да избяга! Казвам на мама. Тя става решително и тръгва навън. Виждам през прозореца как тича и вика след него. Той спира и се обръща да види какво става. Тя дава газ и го настига на първата пресечка. Мама е истински змей! Тя нещо му говори. Говори му в продължение на петнайсет минути. Двамата се връщат обратно. Не знам какво става. И двамата си мълчат, засега нямат намерение да ми кажат нищо. Гошо изглежда развеселен. Този човек е пълна мистерия. След като си тръгваме, той ме оставя в квартирата и запрашва с колелото към апартамента си.
Тук все едно е паднала бомба. Нямам сили сега да оправям.
Опс… Забравих да питам мама как да ги позная на летището. Всъщност е ненужно. Разбирам, че са те веднага, щом се появяват. Лелята е като сестра-близначка на майка ми, с десетина години по-стара. Мъжът ѝ е с кожена риза и каубойска шапка, дълъг и сух на тояга. С тях има трима младежи – един жълт, един черен и един розов (част от осиновените им деца). И тримата са в генгста стил, с физиономии на дегенерати и изглеждат безкрайно отегчени. Махам им с най-мило озъбената усмивка, на която съм способна. Чичото и лелята показват общо четири реда блестящи американски зъби и тръгват към нас. Бандата тийнейджъри си влачат панталоните след тях. Панталоните са широки и свлечени, почти до коленете. Здрависваме се известно време. Полагам усилия, но не успявам да запомня нито едно име. Знам само, че лелята се казва Евдокия. Не разбирам и английския (би трябвало да е английски), на който говорят. Гошо се усмихва. Закарваме ги при мама. Вечеряме и се опитвам да изглеждам нормално и да завържа разговор. Жълтият братовчед показва нещо от телефона си на Гошо. Гошо се опулва и започва да цъка на неговия. Гледат някакви картинки. След малко Гошо и всички други тийнейджъри излизат от кухнята, като водят оживен разговор, и се отправят към компютъра. Оставам сама на фронта с мама, леля Евдокия и каубоя. В един момент ми се получава нещо като разговор. За разликите между патладжаните и тиквичките…
Най-накрая ги откарваме в хотела. Прибирам се и се просвам на леглото с мисълта, че трябва да пусна пералнята. Сънувам, че пускам пералнята и тя пере, пере, пере… Аз съм вътре в пералнята и се въртя. Целият свят е вътре и се върти, и както се върти, изгрява слънцето, пералнята звъни, всъщност алармата звъни и е време да отивам към хотела и да водя гостите на развлечение…
Получавам паническа атака. След това започвам да повръщам и треперя цялата.
Обаждам се на Гошо:
- – Моля те, мило. Не мога да мръдна оттук. Моля те да се заемеш с гостите. Обещах на мама, не мога да ги зарежа сами в София. Ще се изпогубят, ще ги ограбят, кой знае какво още може да им се случи.
Обещава, че ще се погрижи. Много е ядосан.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
