За кого психотерапията се оказва най-скъпа?
Популярна мисъл в социалните мрежи е: “Едно време нямаше психолози, но от два шамара веднага се оправях”. За щастие, в днешно време, психолози и психотерапевти има много! Само и да бяха безплатни… Би могло. Срещат се специалисти, които работят безплатно или на символични такси. Обаче всеизвестен факт сред психолози и психотерапевти е, че безплатната терапия не работи съвсем добре. Не защото специалистът не става, а защото клиентът има съпротива да взима нещо неплатено. От чувство за дълг или чувство за вина, че е взел от времето на един достатъчно зает човек…Процесът е несъзнаван, но се случва.
Липсата на финансови средства и непосилните такси за психотерапия са едни от основните мотиви хората да не започнат работа със специалист. Ясно е за всички, че наистина има много бедни хора, които реално не могат да си позволяват психотерапевтични услуги и то с едногодишна такса. Тези хора, обаче знаят много добре това и дори не търсят такъв вид помощ. Има и достатъчно богати хора, за които психотерапевтичната такса не е проблем. Има и такива, които нямат пари за психотерапия, но се лишават от други, най-често битови удобства, за да се погрижат за психологическото си състояние. Друга група от хора Вярват, че нямат пари за психотерапия и не правят нищо по въпроса.
Да разгледаме мотивите на тази група хора!
Примери от практиката:
- Хора, които твърдят, че ако ще теглят кредит, е по-добре да си купят апартамент, “пък все някак ще избутат”;
- Паркиращи пред сградата на кабинета луксозната си кола за няколко десетки хиляди, но им се вижда много таксата за психотерапия;
- Хора, чиито дрехи и аксесоари струват повече от едногодишна такса за терапия, но се пазарят за намаление;
- Родители, които спират децата си от психотерапия поради финансови причини, но пък разполагат с току-що закупени технологии по последен модел – хладилник, телевизор, печка, смартфони… Версиите са различни;
- Хора, които смятат, че една двуседмична екскурзия е по-ефикасна от няколко месеца психотерапия, които биха си осигурили с тези пари. Независимо, че симптомите им се разгръщат с пълна сила, а почивката им се оказва ад;
- Жени, които сравняват психотерапията с козметични и друг вид услуги за красота. Готови са да дадат сто лева за грим, който утре ще изтрият, но същата цена им се вижда скъпа за час психотерапия;
- Хора, които прекратяват психотерапията си по финансови причини, но се хранят в ресторанти по два пъти на ден;
- Ценители на скъпия алкохол, които предпочитат инвестицията и “лечението” с него, отколкото с психотерапия;
- Хора, които са собственици на имоти, но нямат достатъчно пари в брой да започнат психотерапия;
- И много други строго индивидуални случаи.
Какво се случва с тези хора?
Проблемът не е, че тези хора не ходят на психотерапия. Проблемът е, че те не се радват на придобивките, пътешествията, красотата…Не им се радват, защото им е зле. Вярването е, че “имането” ги крепи. Реалността обаче е, че идва момент, в който се налага недоброволно да се откажат и от това “имане”. Моментът, в който симптомите ги инвалидизират, защото не са интервенирани навреме. Често се налага да напуснат работа и остават бездейни вкъщи. Понякога дори с придружител. Постепенно започват наистина да нямат. Продават придобивките, защото вече нямат източник на средства. Влошеното състояние елиминира желанието за пътувания, хоби и разкрасителни процедури. Вече и кредит не могат да изтеглят, защото са безработни. Състоянието им става толкова критично, че често и медикаментите не помагат, или помагат само временно.
Психотерапията става наистина мираж, а пък и ефективността й би била все по-малка, защото случаят е все по-запуснат. Страданието е огромно. Заради ненавременна реакция и вярването, че ще им се размине.
