Епизод 87
Готова съм категорично да откажа разходката до скалите, но Протежето се заклева, че пътеката била от асфалт. Късно снощи Валери пристигнал и двамата се разхождали до сутринта из гората, та всичко било проверено и нямало нужда да слизам от токчетата си. Странно, че самият Валери настоява да направим тази разходка, и то точно в този състав: Гошо и аз, Нечко и Деската, Протежето и той. Валери поглежда Гошо, сякаш за кураж, и продължава да ни навива. Сещам се за едни палатки и за един друг тиймбилдинг, където ходехме да се облекчаваме в дупки в гората, та оттогава съм скарана с такива места. Въображението ми и без това достатъчно цветно ми ги рисува! Явно Гошо също се сеща, защото се захилва и ми намига. Казва на Валери: „Всички искат да се върнат към природата, но никой – пеша.“ Двамата се хилят тъпо, в техния типичен стил. Казвам, че ще дойда и цялата маса ми ръкопляска. Ужасни са!
Иначе закуската може да мине за приятна и забавна.
Звездният готвач ни сервира топли палачинки със сладко от горски малини за Деската, мен и Протежето, и пържени филийки с мас за мъжете. Децата на Деската настояват сами да си мажат конфитюра на филиите, при което по цялата маса, по столовете и по пода има конфитюр. Оглеждам се наоколо, за да не виждам това. По другите маси също се трупат вкусни купчини с храна и отвсякъде се чува жужене, тракане на съдове, от време на време и смях. Разговорите се леят спокойно. Колегите оформят групи и правят планове за свободното време до обяд.
Валери казва да тръгваме, той щял да ни настигне. Нищо не разбирам. Групичката ни се отправя към гората, а пред нас на около 200 метра вървят петима от програмистите от отдел Изкуствен интелект, видимо яко пияни от снощи. Все още виждаме пияните програмисти, когато стигаме до някаква поляна в подножието на огромна скала. От поляната се разкрива гледка. Гошо казва да спрем тук и да чакаме Валери. Не разбирам какво са си наумили. Мъжът на Деската не откъсва поглед от клатушкащата се групичка пред нас. Все пак всички спираме.
Изведнъж се чува шум от чупене на клони. Шумът идва отгоре. Чува се вик: „ИВАААА!“
Вдигаме глави към горния край на скалата. Там е Валери, вързан с въже. Изглежда малък като мравка. Той бавно и тържествено, с леки подскоци започва да се спуска надолу. Сещам се! „Ива“ е името на Протежето. Бях забравила. Завива ми се свят и сядам на земята. Не мога да гледам повече. След още няколко секунди Валери виси на около метър над полянката и с напрегнато и нелепо изражение опипва всичките 159 джоба и джобчета на късите си панталони. Абсолютен кретен! Всички сме в очакване, което при мен е смесено и с много гняв. По лицето му се плъзва усмивка, която няма никакъв превод. Той изважда намачкана топка подаръчна хартия от 160-тия джоб. Започва да я разгъва и признавам, че освен Въображението ми, което вече е отворило сръбския речник, се появява и Любопитство, което наднича тъпо от рамото на Въображението. Всички подвикваме на Валери да побърза и да приключва с този съспенс, когато от намачканата хартия провисва розова панделка.
С нея провисват и нашите ченета. За панделката е омотано златно пръстенче с розово диамантче във формата на сърце, което Валери взема с изцапани пръсти. Той с лек, пружиниращ скок се приземява в краката на Протежето и казва:
„ТА-ДААА! Ще се омъжиш ли за мен?“ Протежето стои като статуя.
Известно време се чува абсолютна тишина, която бавно натежава…. Стискам палци до побеляване Протежето да му откаже! Като в забавен каданс Протежето ококорва очи, запушва си устата с ръце и зацвърчава в екстаз „Да, да, да!“ Към нейните радостни пискания обаче, се добавят зловещи крясъци: „ЪЪЪЪ“ и „АААААААА“.
Нечко казва на Деската „Пази децата!“ Преди да разбера откъде идват крясъците и какво се случва, Гошо, мъжът на Деската и Валери вече тичат с всички сили по посока на изчезналите в един миг пияни програмисти. Паднали са от другия край на полянката!
Времето сякаш спира!!! Чувам гласа на Нечко, който дава нареждания. Валери се връща, грабва катерачните си въжета, а на нас изкрещява да повикаме помощ. Протежето звъни в хотела. Нечко и Георги са застанали на ръба на полянката и гледат надолу. Нечко грабва едно въже от Валери и го увива бързо около високо дърво. Нещо не му харесва. Отвива въжето и го връзва за себе си, а Валери се закача за дървото с някаква кука и започва да го спуска надолу по отвесната скала. Треперя и се опитвам да изпищя, но не успявам да издам и звук. Зловещите стонове продължават да се чуват и това смътно ме успокоява. Не всички са умрели! В краката ми сякаш има олово и се чудя как ще се върна в хотела. Деската прегръща разплаканото Протеже, на чийто безименен пръст има нанизан пръстен с нещастно увиснала панделка. С всички сили се опитвам да не се паникьосам. Хрумва ми абсурдната мисъл, че съм на токчета и с възможно най-неподходящото облекло за подобни случаи.
Чудя се кое облекло всъщност е подходящо за такива случаи. Не намирам отговор.
Нечко е стигнал до долу и изкрещява нещо. Георги издърпва въжето, завързва се за него. Валери проверява как е завързано и го спуска по същия начин.
Хем ужасно ме е страх, хем усещам някакво гъделичкащо вълнение. Повтарям си в някакъв особен транс: „Всичко ще е наред, всичко ще е наред, всичко ще е наред………“.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива