Епизод 43
Стоя на входа на парка, стискам каишката на ДЖЕРИ и се моля горещо да не получа паник атака. Дишам дълбоко, мисля си положителни неща (как красиво ще се вее косата ми, ако тръгна да припадам) и оглеждам различните възможности за разходка. Поглеждам към кучето. Установих, че няма нужда да си навеждам главата към него. Достатъчно е само да погледна вдясно. То ме гледа! Изглежда като усмихнато. Ей-сега ще ми проговори с човешки глас. Защо мама каза да пробвам дали помагат при паники? Какво имаше предвид? Може би наистина помагат, но аз всъщност от един месец не получавам паники и няма как да разбера. „Страхотна кавказка овчарка! Как се казва?“ „Елица!“ „Интересно име за мъжко куче. А ти как се казваш?“ „Джери!“ Има нещо странно в тоя разговор. Тоя пич има същото куче като моето. Джери обаче не мърда. „Пусни го да играят с моя хубавец.“
Леле! Един и деветдесет, осемдесет килограма, черна коса, сини очи… Дано не е програмист!
Пускам каишката. Двете кучета се гонят. Търкалят се в мократа трева. Оглеждам исполина. Нямам нищо против да се въргалям… „Програмист ли си?“ Това аз ли го казах? Защо гласът ми е мазен? Тая дрезгавина откъде се взе? „Не! Планински спасители сме с Крон.“ „???. Кой е Крон?“ Смее се! Зъбите му са бели. Какви бяха зъбите на Гошо? Дъхът ми е гаден от сутрешните цигари. Обещавам да спра да пуша! Сърцето ми тупти. „Аз съм Калоян! Не съм те виждал тук досега. Тази порода кучета е рядкост. Искат много грижи. Ти с какво се занимаваш?“ „Имам магазин за домашни любимци“ Това пък защо го казах? Въображението ми продължава да се въргаля по поляната, а мозъкът ми крещи да си затворя устата. Изведнъж усещам, че съм с чупка в кръста. ??? Клепачите ми пърхат. ??? Остава да се понеса на пухкав розов облак.
Гледам Джери как ака. Никой не го вижда!!! Няма начин да ползвам найлоновите пликчета. Дори и с ръкавиците на Гошо. Колко яде това животно?
„Беше много приятна разходка! Може утре пак да се видим. По това време ли го извеждаш?“ Ами, ще го изведа по което време кажеш… Мама звъни втори път да го прибирам. Трябвало да го върна преди половин час. Стопаните му били дошли. Не ми пука! Казвам на Мама, че Джери ще ми трябва пак за утре. Затваря ми! „Ами, Джери е куче-граничар и утре отива на границата…“ Думите ми имат странен солен вкус. Крещя по кучето и въображението да се прибират. Слагам му каишката и го водя бавно по улицата. Сто пъти се обръщам. Той също! Маха ми! Аз също! Такава сцена имаше в един филм! На фона на залязващото слънце. Гадост! Пак не проверих как кучетата помагат при паники. Сигурно е нещо в козината. Не завиждам на стопаните. Ще се наложи да го къпят няколко пъти. Видях го да лежи там, където преди това ака. Или беше Крон?
Мама е ядосана, че хората чакали. Джери им се радва. Те го прегръщат. Сигурно така помагат!
Стоя на тъмно. Гошо още е в офиса. Нямало да дойде. Паля си цигара и решавам да стоя цяла нощ в кухнята. Виждам парка. Въображението ме пита дали ще го пусна да излезе. Ами сама съм, тъмно е, що пък не! Исполинът пак е пред мен, а кучетата се боричкат. На брега на морето сме. На самотен остров! С оранжевия бански съм. Имам прекрасен тен. Той също! Гледа ме влюбено и ми предлага мохито. Явно наблизо има бар! Появява се още една кавказка овчарка. Хм! Вече са четири, пет, шест… Една от палмите проговаря с човешки глас: „Кучетата помагат!“ Гошо се появява и иска да ми вземе мохитото. Не го давам. Започва да притъмнява. Заспала съм на масата. Ослушвам се за нещо нередно. Няма задух, няма бучене в ушите, сърцето не чувам… Даже не се тревожа, че съм сама! Хм! Не бях усетила колко съм уморена. Един горещ душ, а после в чистите чаршафи. Още усещам миризмата на мокра козина. Последна цигара!
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
