Епизод 45
В офиса е тихо. Вчера фръцлите се преместиха на четвъртия етаж, за да си общуват директно с киборгите от „Изкуствен интелект“. Не бях забелязала, че са толкова шумни. Изведнъж стана тихо, щом се изнесоха. Още не са си разчистили, втори ден. Ще изтърпя до утре и ще повикам чистачките. Щом не си вземат нещата, явно не им трябват. Ще ги видя, като им поискат следващата справка. Пак отивам да пуша. Казвам на всички. Стажанта, Деската и Протежето идват да ми правят компания. Протежето не пуши, но иска да я викаме. Не ѝ пречел димът. На терасата е свежо, подухва вятър. Поредните саксии с туи са за изхвърляне. Не знам защо купуват нови и нови. Всички изсъхват. Нищо живо не оцелява за дълго на тази тераса. Дърпаме от цигарите и изпускаме дима зад гърба си. Долу колите пъплят напред-назад. Протежето казва, че ѝ е мъчно за фръцлите. Развеселявали я. Вглеждам се в лицето ѝ. Изглежда, че не се шегува. Понякога наистина не я разбирам. Деската я тупа по гърба: „Спокойно, ще се върнат след два месеца и друга песен ще запееш!“. Смее се. „Е, да.“ – кротко казва Протежето.
„Голяма скука е напоследък“ – казвам. – „Трябва да измислим нещо. Така не се живее!“
В този момент пак се сещам. Усещам леко пробождане в стомаха. „Деска, ти ще ходиш ли на някаква среща на випуска от УНСС довечера? Гледах в групата, има хора, дето изобщо не си ги спомням.“ Прошарени слепоочия, мъжествено, четвъртито лице. Не се сетих да му погледна профила. „Не, мило. Утре заминаваме семейно до Лондон. Ще водим децата на сладолед и по музеите. Да знайш, че тука в офиса е направо интересно в сравнение с това!“ – пак се смее. Сигурно е права. Не искам и да си помисля какво ѝ е. Сещаме се за Рени. Луда работа. Странното е, че бременността ѝ отива. Казва, че нито ѝ се гади, нито нещо друго. Обикалят из Европа. Хвърляме фасовете и се разотиваме.
Пиша на Гошо в чата за срещата довечера и му предлагам да отидем.
Не му се ходело, имал да сетва… някакви неща и искал да ги довърши днес. Ами чудесно! Казвам му, че може би ще закъснея, да не ме чака. В тоалетните се оглеждам. Ставам за ресторант с черната рокля с голи рамене. Само ще си вдигна косата, за да се виждат обеците с белите кристалчета. Гошо ми ги подари за именния ден. За първи път се случва да се сети за именния ми ден! Като си спомня всички пъти, когато е пропускал, се ядосвам.
Виждам се в огледалото, че гледам свирепо и се коригирам.
Към осем вечерта тръгвам за ресторанта. Оставям колата пред офиса и хващам такси. „Мила моя мамо“! Ох, не мога да махна проклетата мелодийка от телефона, а Гошо все не намира време. „Еличка, като идвате на вилата да не забравиш да купиш „Тобрадекс“ капки за очи, че на татко ти от една седмица му сълзят очите. Пробвах да капя лимонов сок, ма то било само за блясък и не му помогна. Руска от месарницата ми каза за тия капки, за два дена се оправяло от тях.“ Въздишам и се съгласявам. На татко със сигурност има от какво да му сълзят очите!
Странно ми е, когато влизам в ресторанта.
Женката, Миро, Еленка, Стани, Роската. Някои не съм ги виждала, откакто завършихме. Жени съвсем се е променила, откакто роди близнаците. Превърнала се е в леличка! И не само тя! Ужас… Прегръдки, целувки… След като ме снабдяват обилно с микро флора и фауна, успявам да се измъкна до тоалетната. Старателно се избърсвам с влажните кърпички. След това се налага да се гримирам наново. Връщам се в залата и си намирам две места, закътани до една колона. Сядам до колоната. Другият свободен стол ме дели от хората, жадни за близост. Пълня си чашата догоре с бяло вино и я изпивам на екс. Пак я пълня. Пак я изпивам. Понечвам да я напълня трети път, но някой хваща бутилката и я измъква от ръката ми. Поглеждам нагоре и виждам Сребристите слепоочия, с бяла елегантна риза, с разкопчани горни копчета. Пълни ми чашата, после сипва в една за себе си. Сяда на съседния стол и се запознаваме. Цялата съм червена и сърцето ми бие до пръсване. Казва се Христо. Той бил от Мениджмънта на английски език, затова не сме се засичали като студенти. Поне аз не го помня. Той твърди, че ме помни. Сега работел в Холандия, също за IT компания. Преди това бил в Германия. Развел се наскоро, имал дъщеря на 5 години. Оставил им жилище в Кьолн. От изпития алкохол започва да ми се вие свят. Вече не разбирам за какво ми говори. Чувам само, че се смея. По едно време става и ме повлича да си говорим с другите. Заставаме в една групичка и се надвикваме. Явно правя нещо много смешно. Всички се смеят и ме тупат по гърба.
Толкова съм пияна, че дори не ми е неприятно. После танцуваме. После – не знам…
На улицата сме. Христо ме държи за косата и се целуваме. Светлините се размазват. Светът се тресе. Езикът му е дълъг, имам чувството, че ще ми се промуши през гърлото. Догажда ми се.
Отскубвам се и пищя. Земетресение! Той се опитва да ме прегърне: „Спокойно, вече спря. Стой тука, най-безопасно е.“ Нищо не може да ме накара да остана тук. Махам на едно такси. „Чакай, къде хукна?“ Не коментирам. Затръшвам вратата на таксито и изломотвам адреса.
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
