Епизод 69
Мразя такова време! Вали и духа едновременно. Паркирам пред блока. Жълто-кафяви листа и боклуци хвърчат навсякъде. Пазя се с един чадър, доколкото мога. Претичвам до входа. Опръскана съм с кал до коленете, само за 30 метра от мястото, където паркирах. Вземам си душ, увивам се с мекото одеяло на дивана и пускам телевизора. Чува се как дъждът тропа по прозорците, а вятърът вие в комините. Умирам от страх. Усилвам звука, за да го заглуши.
Хващам телефона да звънна на мама, той вече звъни. „Еличка, направих пълнени чушки. Минете с Гошето да хапнете.“ „Мамо, при вас духа ли силен вятър?“ „Какво? Вятър ли? Какъв вятър, Ели? Аааа, дали духа вятър… Ами да, духа малко. Ако знаеш татко ти как ме ядосва!“ „Мамо, в този вятър не смея да изляза пак. Ще чакам Гошо да се върне. Ако искаш, ти ела.“ „Еличка, не мога да мръдна от нас! Трябва да пазя Велко. Татко ти вече само като го види, побеснява. Пазя го да не го нападне пак, както на вилата. Предложих му да я продадем, не иска и да чуе. Щял сам да си направи канализацията. Толкова километри тунели бил укрепил под земята, това било направо смешно… Не знам какво да правя с този човек. Добре, че се развали времето, иначе щеше да ме държи там до декември! Слушай, Ели, минете с Гошето. Не сте идвали от няколко месеца. Не знам какво ви става…“ Чувам, че мама плаче. Става ми много тъжно. „Мамо, нали го знаеш Гошо какъв е. Много е упорит. Като си намисли нещо, не мога да го убедя по никакъв начин. Аз ще мина да те видя, но нека само да спре проклетият вятър!“
Чувам се, че крещя в телефона. Виждам, че мама е затворила.
Чувствам се ужасно. Плача. Надявам се Георги да дойде скоро. Обажда се: „Мило, днес ще се видя с Валери. Има нещо да говорим за финландците, дето ти споменах миналата седмица.“ „Мило, не може ли утре да говорите?“ „Няма начин. Те са тук до вдругиден, ще ги изпуснем. Измисли нещо за вечеря. Ще се прибера след час.“
„Измисли нещо за вечеря“ – Как ли пък не! Приисква ми се да се облека и да отида малко на спокойствие с пълнени чушки, но чувам поредния порив на вятъра и се свивам на дивана. Поглеждам към телевизора. Редици от зомбита крачат. Грабвам дистанционното. Ръцете ми треперят. Успявам да сменя канала. Новини. Наводнения в цяла Западна Европа. Гася го. Вятърът вие. По-зле няма как да стане. Сещам се за Магьосника. Последният път ми каза стихотворение: „Надеждата е нещо хвърковато – то кацайки в душата – те намира – и пее свойта песничка без думи – и никога не спира.“ Било от Емили Дикинсън. Замислям се. Усещам как нещо потрепва в душата ми. Понякога нещата ми се струват толкова зле, сякаш няма как да продължа. Но всеки път нещо става и продължавам. Отивам в кухнята и си паля цигара. Пускам аспиратора. Така по-слабо се чува воят на вятъра. Отварям хладилника. Вътре има яйца, шунка и отворен буркан с краставички. Ще направя омлет с шунка, с краставички за гарнитура. В камерата има хляб. Вадя го да се размразява.
След случката с тоалетната нашите ще живеят в София поне до пролетта.
Няма начин да ми дадат апартамента. А този ще трябва да го освободя. Деската е решила да го продава. Не че бърза. Тя няма да ме притиска, но не е редно да я бавя. Гошо иска да отида при него. Как да отида, там няма къде да седна, няма къде да измия съдовете, освен в банята. Вземам лаптопа и пак сядам на дивана. Започвам да разглеждам мебели. Това е приятно. Ето, тази кухня ми харесва. С лъскави бели вратички. Без дръжки, сигурно се отварят само с натискане. Така не се задържа мръсотия по дръжките. Шкафовете са до тавана. Времето минава неусетно.
Влиза Гошо, в добро настроение. Говори ми нещо. „Мило, слушай сега. Насред полето кръстопът. На кръстопътя – камък. На камъка пише: „Наляво, ако тръгнеш, ще ядеш дървото. Надясно ако тръгнеш, ще ядеш дървото. Направо ако тръгнеш, ще ядеш дървото“. Пред камъка стои юнак и се чуди. Зад камъка се чува глас: – Още малко ако се почудиш, ще ядеш дървото направо тука…“ Гошо се задушава от смях. Не го разбирам. Подушвам го. Не мирише на алкохол, нито ми изглежда да е пушил. Пак програмистки смешки… Отивам в кухнята да правя омлет. Той ме преследва. Докато вземам тигана, ме хваща изотзад. Грешка! Почти успявам да го уцеля, но се предпазва. Ляга да се смее. Напоследък винаги е в добро настроение. Усмихвам се. Той се надига.
„Остави тигана. Хайде да отидем до вашите. Имам нещо да говоря с баща ти.“
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
