Взаимовръзката между паническа атака и траур
Траур е най-общо казано скърбенето и тъгуването по починал човек.
В България официалният траур се счита за четиридесетдневен. По традиция в този период близките на покойника трябва да спазват определени правила и ритуали – да носят черни дрехи, да покриват огледалата и телевизорите си с тъмни платове, мъжете да не се бръснат, а жените да ходят със забрадки. Смята се, че след този период душата на починалия намира своя покой.
Спазване на траур
От психологическа, а вероятно и от теологична гледна точка, е важно този период на траур да се спази точно – нито повече, нито по-малко! Това има своето символно значение най-вече за опечаления. Често обаче периодът на траур не се случва както би следвало. В единия случай скърбящите се опитват да неглижират смъртта на близкия си. Насила се веселят, носят цветни дрехи, слушат силна музика, отървават се от всичко, което напомня за починалия, и вярват, че е лошо да тъгуват. Във втория случай траурът е общо взето вечен или поне продължава години наред. Близките продължават да са почернени, пазят дрехите и вещите на починалия, посещават всевъзможни литургии и спазват религиозни ритуалии, а животът им се върти около трагичната загуба.
Фокусът е в биологичната смърт. Липсва ни присъствието, споделеното време, телефонните обаждания, идеята, че близкият ни е просто някъде в пространството (материално). Гневим се, че ни е изоставил. Тъгуваме за себе си, но е трудно да си го признаем. И тук идва парадоксът. Ако траурът е за скърбене по мъртвия, защо оплакваме себе си? Защо ритуалите са свързани с “прогонване” на починалия и защо се страхуваме от този човек? Може би тези динамични конфликти правят траура тежък и предизвикват паническа атака! А и те причиняват нещо много по-пагубно от физическата смърт – те “доубиват” мъртвеца морално. Нагласата на повечето скърбящи е: “Защо ме остави сам/а?”. Не е обичайно за нас да възхваляваме загиналия, да си спомняме спонтанно за него без да следим панахидния календар. Да се радваме, когато нещо ни напомни за него, а не да избягваме всичко, свързано с този човек. Защото изживяваме траура егоистично и това е паническо!
Паническа атака
Това, което често отключва паническа атака по време на траур, е идеята за смъртта. Страхът от смъртта е основен психологически симптом на паническото разстройство. В комбинация с усещането за изоставеност, тревожността на човек в такъв момент се покачва неимоверно. Налице е тотална липса на обективност, което позволява симптомът лесно да нахлуе в живота на опечаления. Симптомът може и да му напомни, че все пак той продължава да живее…
Здравият траур без паник атака
Здравият траур би трябвало да изглежда различно. Ясно е за всички, че няма как напълно да излезем от егоизма и страданието по самите себе си за загубата на близък човек. Важното е да разбираме това и да си дадем определения период, за да свикнем с тази загуба. Да приемем, че живеем в материален свят, в който е нормално да тъжим по биологичната липса на човека. Да свикнем с идеята, че повече няма да го докосваме, чуваме, виждаме, усещаме. Едва когато честно и искрено се настрадаме по материалната загуба, ще можем да възхвалим мъртвия. Не е необходимо да се превръщаме в морален екзекутор. Хубаво е да можем с усмивка да си спомним колко голям човек е бил починалият. Да преодолеем гнева от изоставянето и с почит да признаем достойния му живот!
