Зимнина III. Епизод 33

Зимнина III. Епизод 33

Епизод 33

* Ако сте пропуснали началото на историята, четете тук >>

 

С ужас виждам, че е станало шест. Трябваше да съм взела Гошо и да пътуваме към Търново преди четиресет минути. Направо ми прилошава. Паникьосвам се! После треска светкавица и напълно се разсънвам. Навън се е стъмнило и зверски вали. Ха така! Мама и Вельо блажено дремят, единият на дивана, другият на креслото, а телевизорът осветява увисналите им глави. А аз какво правих досега? Помня, че ометох чиния боб, после пих чаша бяло вино, после още една. И съм заспала в спалнята на мама. Втурвам се да си събирам нещата, като тичешком поглеждам телефона. Гошо не е звънял, не е писал… нищо. Лошо! Много, много лошо!! Събарям купчината с дрехи за пране, прилежно наредени върху дъската за гладене. Няма време, мама ще си ги събере! Хуквам към колата, без да будя “спящите красавици”. Карам като луда! Добре, че булевардът е празен. С адско цвилене на спирачките паркирам пред офиса му.

През проливния дъжд виждам нещастна, самотна фигура с огромна купчина в краката.

Гошо с трите чувала зарзават. Първата ми мисъл е да избягам. Знам, че съм виновна. Просто бях заспала. Не го направих нарочно. Как да го омилостивя? Въображението ражда поредната куха шега – “Няма да има нужда да се мият камбите и корнишоните…“ Заключвам го с катинар!!! “Гошенце, съжалявам!!! Имаше гигантско задръстване надолу. Някъде сигурно има катастрофа. Тия идиоти не гледат къде карат в това време. Четиресет минути се влача между три светофара.” Гошо гледа празния булевард. Две коли (едната е моята), един откачен велосипедист, двама пияни без чадъри и трима тийнейджъри с чадъри. По лицето му се стича вода. Прилича на сълзи!

Увеличавам парното в колата, пускам любимия му диск и му подавам една моя тениска. Суха!

Карам бързо. Внимавам все пак да спазвам знаци, правила и други подобни. Добър шофьор съм и знам, че ще наваксам. Небрежно започвам да разказвам за шефа, за Протежето, за обяда при мама, как нямам търпение да си направим зимнина, как се радвам, че ще видя майка му. Мълчи! Продължавам със спомени от изминалото лято, за Гърция, за купона на острова, за сватбата на Рени… Не спирам три часа! Още петнайсет минути и щях да му предложа да се оженим. Мамка му, като сфинкс е! Леден сфинкс! Слизаме от колата и се протягам. Обожавам да карам! Сякаш аз и колата ставаме едно! Сякаш съм убедена, че докато съм в колата нищо лошо няма да се случи. Даже от паниката не се страхувам тук. Ей, това ще го споделя във фейсбук групата!

По пътя е чудно красиво! Изумителна есен е. Листата на дърветата в планината са във всякакви цветове. Вятърът още не ги е обрулил. Не е слънчево, но е тихо. Стигаме бързо до селото и – подскок-подскок по черния път – влизаме в двора на къщата. Наобикалят ни роднините на Георги. Майка му ме прегръща и целува. Цялата мирише на печени чушки и топъл селски хляб. Някакви братовчеди започват да разтоварват колата. Дрънчат празните буркани, дрънчат празни въпроси и цялата тумба се завлича към огромната маса в механата на двора. Съвсем навреме.

Сервират току-що сготвена храна. Боб с наденица!!!

Сипват ми, все едно съм 200-килограмов глиган, който напролет ще бъде отстрелян. Реве ми се! В мен се взират десетина чифта очи и се готвят внимателно да броят всяка хапка. Поглеждам към Гошо за помощ! За първи път днес очите ни се срещат. В моите се чете “надежда” (сигурна съм в това), в неговите се чете: “???!!!”. Все пак след като си изяжда порцията, бавно се пресяга и взема от моята. Усмихвам му се нежно и галя коляното му под масата. По някое време прошепва в ухото ми, че съм щяла да си платя с лихвата като си легнем. Съгласявам се!

Прибираме се рано в стаята, плащам си с богата лихва и заспива доволен!

Аз съм доволна, че ми се разминава. Имам истински късмет! Разминава ми се сръднята, паниката, преяждането, конското…. Не ми харесва плана за утре, обаче! Да обеля печените чушки – 200 кг, да измия доматите – 200 кг, да почистя камбите – 60 кг. Поне не ме сложиха на казана с лютеницата. Въпреки, че до утре може да решат друго. Добре, че се сетих и взех от мама една кутия с латексови ръкавици. Маникюрът ще бъде спасен!

 


Следва продължение…
* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна


Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива



ARHIENG e частна компания за психотерапевтични услуги. Разбираме колко е важно да бъдем до клиента, когато е в криза и се нуждае от нас.

24/7 БЕЗ УГОВОРКИ

ПРЕДЛАГАМЕ СПОКОЙСТВИЕ