Епизод 74
„Как така го няма? Къде може да изчезне мъж 185 см, тежащ 100 кг?!
Нали сутринта му приготви закуската, преди да тръгнете? Къде бля на автогарата? Отишъл до тоалетна? Чакала си го отпред и той не се върнал?!!! Чакай. Мисля!!!! Може да се е прибрал вече в Бургас. Мммм. Нали ходи на работа! Питай колегите му дали им се е обаждал? Как така е напуснал работа преди седмица?“ Въпросите на Мама не чакат отговор, а се сипят върху горката леля Елисавета, която реве с пълно гърло. Чувам я през телефона. „Звъня ли на приятелите му? Как какви приятели? Обади ли се в полицията да кажеш, че е изчезнал? Чакай, аз ще се обадя в полицията!! Най-добре да отидем в Бургас. Сигурно е там. Сега ще поръчам билети и идваме с Еличка.“
„Не, Мамо, няма да дойда с теб! На работа съм, имам съвещания и хиляди срещи, ще изпусна срокове.“
Мама ме гледа, все едно съм опаковала около себе си 8 кг експлозив и държа пръста си върху копчето. Удържам този поглед. Даже Въображението е възхитено от мен и нежно ме тупа по гърба. Пошушва ми, че това е благодарение на Магьосника. Ако не съм ходела два пъти седмино при него, сега съм щяла да се паникьосам и да си приготвям куфара за Бургас да търся Неделчо. Бррр! С най-небрежен тон подхвърлям, че Неделчо може да е с някоя мадама и предлагам да изчакат, вместо да правят от мухата слон. Мама не отговаря. Вече е резервирала два билета за автобуса и събира дрехи, доварява боба и подрежда някакви празни буркани в кашон. Между всичко друго дава инструкции на колежката си в магазина, че ще отстъства поне 10 дни и какво трябва да прави. Замислям се, че колежката работи там поне от 10 години.
Предполагам, че вторият билет е за Велизар. Приготвям се да си тръгна.
До часа ми при Магьосника има половин час. Искам малко да се разходя. Тръгвам към входната врата. Там ме чака… Мама! „Къде отиваш, Еличке?“ Очите на Мама са много големи и блестят ужасяващо… Слава богу, устата ми знае какво да каже. „Мамо, няма как да тръгна за Бургас с ей тия дрехи на гърба. Трябват ми два часа да си събера най-необходимите неща. Тъкмо и ти ще си приготвила всичко и ще отидем заедно на автогарата.“ Разминава се на косъм. Виждам как юмруците на Мама се свиват и отпускат, докато ме гледа. Постепенно очите ѝ се прибират до нормалния размер. Отмества се от вратата, докато избира 112. Тръгвам към кабинета на Магьосника.
Звъня на Гошо. Не си вдига телефона. Праща ми сърчица и целувки, бил в Халбите и било много шумно. Пращам му 9 реда с най-сърдити емотикони, гръмотевици, няколко юмрука и дузина ниджи. Няма достатъчно разновидности. Отговаря с въпросителна. Пращам среден пръст и изключвам телефона. Чудя се какво да говоря на Магьосника. Ето какво – Гошо е пълен Кретен. Леля Елисавета е съсипана, а Мама ще избие всички……. Сещам се, че имам номера на Неделчо. Включвам си телефона и го набирам, нооооо не вдига. По дяволите! Изведнъж ме пронизва мисъл, че може наистина нещо страшно да се е случило с Неделчо… Ще трябва да тръгна за Бургас. Трябва да кажа на Гошо… Пиша му веднага! Въображението ми пуска картина как излъчват по новините: „Кървава семейна драма завършва трагично!!!“ Коленете ми се разтреперват, вие ми се свят. Супер! Паник атака! Не знам какво да правя сега. В спешното ли, при Магьосника ли???
Като в сън изкачвам двата етажа, звъня на звънеца, минавам през вратата и се тръшвам на дивана.
„Имаш паника – казва Магьосникът. – Отпусни се и дишай бавно и дълбоко. Така. Сега кажи какво става.“
Казвам му за изчезналия Неделчо. Магьосникът казва, че мога да му звъня всеки път, като ми стане лошо и нямало нужда да ходя в спешното… обаче не мога. Представям си как си говори с някой друг и аз му звъня…. И той не вдига. Сигурно ще ме помисли за досадна. Напоследък и работата не ми помага вече. Само Протежето остава с мен до десет часа, но нейното мило отношение ми докарва сърцебиене. Забелязах, че Валери много често кисне в офиса… очевидно заради Протежето. Не знам какво му е харесала на тоя Валери. С неговите торбести къси панталони с един милион джобове!! А той какво ѝ харесва??? Двамата са от различни планети… прилошава ми, като ги гледам как си шушукат, а после се кискат. Идва ми да крещя.
„Не можеш да събудиш човек, който се прави, че спи“.
„Това пък какво значи?“ Как ме дразни! Мълчи, мълчи, а после казва едно изречение и ме кара да се чувствам ужасно глупава. „Животът ми си е съвсем наред. Само да не умирах по 50 пъти на ден и всичко щеше да е супер. Имам си приятелки, Гошо, готин апартамент, работа…. Мама. Е, годежният пръстен е с черен диамант и розово злато, а аз исках бяло злато и розов диамант…. но на моята възраст има момичета, които още живеят с родителите си. Така, че животът ми си е съвсем наред. Само да не умирах по 50 пъти на ден.“ Как го прави?! Всеки път като идвам, много внимавам какво да кажа. И всеки път устата ми сама започва да говори, говори и говори. За един час казвам неща, които иначе казвам за една година. Не знам откъде излизат всичките тия думи!
„Не знам кой спи и кой е буден, но съм ядосана на Георги, че не ми вдига.“ В този момент той звъни.
„Вдигни.“ – казва Магьосникът.
Вдигам. Разказвам на Гошо накратко какво става и че ще замина за Бургас. Очаквам да замълчи темерутски, както обикновено, когато правя нещо с Мама.
„Ама защо за Бургас? Нали е изчезнал в София? Нищо де.
Ще дойда с теб в Бургас, или където трябва – казва Гошо. В колко свършваш при Магьосника? Ще мина да те взема с колата. Ще вземем и майка ти, и леля ти.“
* Вижте и останалите епизоди от невероятния живот на Елица, разказани под формата на 5-минутни четива
